Мемориал

На Красимир Димовски

Деян Енев

 

Вече няколко години библиотекарят Гелето беше без работа, откак взривиха градската библиотека и на нейно място построиха хотел. Добре че жена му работеше, беше медицинска сестра в ИСУЛ и благодарение на това, че даваше нонстоп дежурства, слава Богу, преживяваха. А и децата им отраснаха, завършиха и започнаха да работят. На ден Гелето разполагаше с четири лева – за цигари и за едно-две кафета. Когато жена му излизаше рано сутрин за работа, той още лежеше, завит презглава с одеялото, макар че се будеше към пет. Беше му непоносимо да гледа как тя вади от разнищеното си платнено портмоне четирите лева и ги оставя върху покривката на масата. Тя беше добра жена и не му триеше сол на главата. От това, разбира се, на Гелето не му олекваше.

Той забеляза нещо интересно. Неговото име беше Ангел, но лека-полека всички започнаха да му викат Гелето. И дори и той започна да се нарича така, когато мислеше за себе си в трето лице.

Излизаше от къщи в ранния следобед и тръгваше по улиците. Какво правеше ли? Обикаляше сергиите за стари книги. И когато беше спестил някой лев, успяваше даже да си купи книга. В книжарниците, където продаваха нови книги, той изобщо не влизаше.

В кашоните със стари книги по улиците имаше истински богатства. Книги, които някога Гелето е чел и са му харесали. Непрочетени досега книги от познат автор. Любими книги, от които вече има екземпляр, но копието в кашона е по-здраво, или по-хубаво издание, или мирише по-добре. Често книгите в кашоните миришат на мухъл и са с разкривени гръбчета. Но понякога миришат особено, на хубаво, на нещо скрито назад в годините. Гелето задължително носи в себе голяма найлонова торба, жълта на цвят, с надпис „Най-здравата торбичка”. Наистина това са най-здравите торбички. Пробвал е, издържат дванайсетте тома на Достоевски. Книгите от кашоните струват по лев, по два. Продавачите обикновено са на ръба на клошарството и нерядко дъхат на алкохол. Но мнозина от тях са удивителни познавачи, рядко начетени хора.

Сергийките с книги изникват на най-невероятни места и затова Гелето обича да обикаля из града. Радва се, когато открие ново находище на книги. Радостта му е вътрешна, дълбока, като изръмжаване. Преглъща, не бърза да се спусне към сергийката. Първо разглежда продавача, хората наоколо. И после започва бавно и систематично да рови.

Днес се натъкна на такава една сергийка след Моста на влюбените на НДК. Сергийката беше разположена на спирката след кръстовището в посока „Орлов мост”. Кашоните се крепяха на подръчни приспособления, приличащи на несръчно мостче. Наоколо беше кално и разгазено, но Гелето си избра удобна позиция. Книгите бяха запазени, с обложки, личеше си, че за пръв път напускат домашната библиотека, не са се търкаляли по мазета или в бивши градски тоалетни, по тях не беше пропълзяла влага, не беше тръгнала още по страниците им онази страшна ръждива тлен. Човекът зад книгите се опитваше да изглежда като старо куче, но не успяваше. Пушеше цигара от цигара и прекалено много му личеше, че няма в джоба си и пукнат лев. Лицето му беше твърде слабо и някак землисто, като на някой, който системно гладува. А очите му веднага проследиха като лъч на фенерче ръцете на Гелето, когато си бръкна в джоба.

- Хубави книги? – каза Гелето, докато си вадеше цигарата. Омачка я, запуши.

- Какво да правя, не се събират вече в библиотеката – каза човекът. Лицето му беше слабо като на корабокрушенец.

Пък горд, помисли си Гелето. Признай си бе, ще ти олекне. Скоро ще почнеш да си пъхаш по едно патронче в джоба, или да надуваш двулитровите бири. От това спасение няма. Всеки, който е излязъл на улицата, го прави. Улицата е страшно нещо. Защото следващата стъпка е клошарството.

Гелето си избра една книга. Авторът му беше непознат. Но изданието беше хубаво, от 1962 г., с твърди корици. Заглавието беше „Мемориал”. Това заглавие подхождаше на настроението му днес. Той взе книгата, отвори я и прочете половин страница. Сетне я затвори, преглътна и небрежно попита:

- Тази колко струва?

Човекът също преглътна.

- Три лева.

Новак беше и още беше алчен. Уличната цена е два лева, дори може да се спазариш за един. Продавачът се беше полакомил. Но Гелето нямаше три лева.

Докато се прибираше вкъщи, по ръцете си още усещаше допира от твърдите корици на книгата и платненото й гръбче. А и прочетеното не му излизаше от главата.

На другия ден твърдо реши да си я купи и излезе рано, още преди обяд. Когато стигна до онази спирка, човекът обаче го нямаше. Нямаше го и на следващия ден, и на по-следващия. Тази книга Гелето не откри никъде по кашоните из града, колкото и да ровеше. Остана му само прочетеното набързо.

„Мемориал” започваше така:

„В Неаполския народен музей видях късче хляб от преди две хиляди години, голямо колкото пестник, полуовъглено и сиво, твърдо като камък. Намерили го бяха в Помпей. Имаше там и малка съдинка с парче кехлибар в нея – само че по-млечножълт, попукан и блестящ. Това беше вино от преди две хиляди години.

Хляб и вино бяха изложени там, от тях бяха живели хората, носили туника по времето на Тибул и Сенека. Хлябът тъкмо е бил разчупен, виното – едва напито. Тогава Везувий прекъснал обяда. И до днес още не е довършен тоя обед в Помпей. Пред нас лежи изложено онова, което останало, когато тогавашните люде измрели – хляб и вино: от тях възкръсват ужасите от преди две хилядолетия и ни облъхват с хлад и загадъчност, нас, далечните поколения, които ядем хляб и пием вино точно както тогава.”