Какво са спомените? Мястото или хората? Или нещо друго, подобно на етер, което плува във времето и пространството и не е нито звук, нито картина? Белокаменната черква ли? Или това, че стъпалата към мазата вкъщи бяха от същите каменни блокове, от каквито беше и черквата. Такива камъни не можеш да намериш сега. Бяха по два метра дълги и педя и половина високи. Дванайсет стъпала. Ставаха и за стъпала на дворец. Колко пъти сме търчали с Мима нагоре-надолу по тях.
Пътчето към къщи е същото, както едно време, преди четирсет години. Когато цялата година беше август. Свиваш вляво от шосето, спускаш се през поляната със стария геран в горния й край, на тази поляна, ние, децата, играехме на челик – и минаваш мостчето. И още докато минаваш по мостчето, то какво мостче, само една гърбица, ще видиш вече градината ни – царевицата, картофите, големите като колесници бели тикви, зад тях лозето на дядо, цял декар лозе, ореха, стопанските постройки; после по същия тесен път, който се измъква от поляната и завива наляво между телеграфния стълб от едната страна и дувара с черниците отпред – от другата – спираш право пред нас.
Уличката ни беше къса, само с двете къщи – на дядо ми, даскала и на Христо. Майката на Христо, баба Труфка и дядо бяха далечни братовчеди. А аз и брат ми с дъщерята на Христо бяхме връстници. Мима – дъщерята на Христо.
С брат ми, близнака, до първи клас живяхме на село. Зеленооката Мима ни беше сестричката, другарят в игрите, най-близкото същество. Цикадата, поповата лъжичка, калинката. С обелените колене, с изгризаните нокти Мима. Приятелката на копривата, на котетата и на всички тайни места.
Много я жалехме, защото баща й и майка й Стефка вече не живееха добре. Христо беше шофьор и караше син Зил. Беше невисок мъж, но здрав, много широкоплещест, кажи-речи колкото каросерията на самосвала, с коса като букови стружки, с изрязани като на лик върху стара монета черти.
След много години от вуйчо ми научих как се хвалел Христо с успехите си пред жените. Аз, викал, като го надървя, и мога да счупя орех. Да прасна отгоре с тоягата си ореха и той да се счупи. Ей затова ме търсят женичките. И наистина го търсеха. Шофьор на Зил – през шейсет и четвърта-пета това беше голямата работа. Христо изчезваше понякога със седмици. Стефка ревеше. Лицето на Мима се издължи.
Спомням си за една от неговите, на Христо жените, една Божана. Беше с дълга пола, която лепнеше по краката й в дъжда, когато Христо я заведе у тях и изгони Стефка. Тогава няколко дена Стефка живя у нас. Дойдоха с Мима. Нас, трите деца, ни туриха да спим във вътрешната стая на спалнята. Угасиха лампата. Под вратата се подаваше процеп светлина. Оттатък, в другата стая големите говореха. Чуваше се как Стефка отвреме-навреме реве.
На тъмно Мима беше по-различна, отколкото на светло, през деня. Хем я имаше, хем я нямаше.
- Мимо, спиш ли? – попитах я. Тя не отговори, но по плиткото й дишане беше ясно, че не спи.
- Не я закачай – каза брат ми от другата й страна. – Не виждаш ли, че спи.
- Питай я, да видиш, че не спи.
- Мимо, спиш ли?
Мима мълчеше.
- Видя ли, че спи.
- Не спи.
- А защо не ти отговаря, като не спи.
- Защото плаче.
- Как ще плаче. Човек като плаче, се чува.
- Тя плаче наум – казах. – Мимо, нали не спиш?
Мима не отговаряше.
Оттатък, в голямата стая изтърваха нещо стъклено и то се счупи. Мима се претърколи към мен и ме прегърна. И ме нарече с името на брат ми. Брат ми стана и светна лампата. Мима криеше лицето си в рамото ми. После изведнъж седна в леглото. Очите й изглеждаха тъй, сякаш е плакала, но по тях нямаше никакви солени коралчета, никакви солени морски звезди.
- Чууумата да го тръшне – проточи тя бавно и дебело – като баба Керелезка. Баба Керелезка живееше до мелницата. Тя така кълнеше. Кълнеше поповите прасета, колорадския бръмбар, кучетата. За поповите прасета не знам дали умираха, защото те живееха под земята, но ако прокълнеше някое куче, кучето задължително умираше. Баба Керелезка имаше брада и когато трябваше да минем край мелницата, тичахме, сякаш ни гонеха биволи.
- Недей така... да кълнеш – каза брат ми. – Баща ти е. Може верно да се тръшне.
- Не ми е.
- Как не ти е? – попитах. – Нали ще си имаш братче.
- Не ща никой.
- Баща ти е – казах и аз.
- Добре, да не го тръшва. Само малко да се бутне с камиона. Само малко.
След няколко дена онази Божана изчезна, а Христо и Стефка пак се събраха. Ние с брат ми тайно искахме пак да се скарат и да се разделят, че Мима да дойде да спи у нас. Понеже бяхме близнаци, си четяхме мислите и понякога си хвърляхме дълги изпитателни погледи. Но никога не си казахме мислите на глас. После се роди Тихомир, братчето на Мима. А после, колкото и да искахме да тръгнем в първи клас на село, мама и татко ни взеха да учим в София.
Мима – дъщерята на Христо. Виждахме се през ваканциите, но виждането протичаше все по-сковано. Тихомир беше станал дебело клатушкащо се бебе. Христо и той беше натежал. Слушахме, когато баба и дядо си говореха как хванал Стефка с директора на сиропиталището, един със златни очила и кожена чанта, и я смазал от бой. Как започнал да пие. След година-две Стефка и Мима заминаха за Русе. А Тихомир остана при баба си и при баща си.
Не знам дали съм бил влюбен в Мима. Не съм се опитвал да чета и мислите на брат ми в тази посока. Беше рисковано, защото и той можеше да прочете моите. Знам, че тогава, когато живеехме на село и когато цялата година беше август, всеки ден се събуждах с мисълта, че днес ще видя Мима. И от това денят ставаше интересен като хвърчило, като пъдпъдъче яйце, като камичка със седефена дръжка. Бяхме тайфа от десетина хлапета. Аз, брат ми, Бенко, Мима, Петърчо – синът на яйчаря, който събираше картинки от кибрити, Кайчо, който обичаше да си показва пишката и имаше лице на старец, Илийката, който беше по-голям от нас и който измисляше интересни и опасни игри – да дразним биволите, да си лепим светулки по челата, да си направим колиба от сено, да пушим фасове, да скачаме в ямата с гасена вар, да запалим огън в най-страшното на дерето, там, където миришеше на леш. След много години, при едно завръщане научих, че Илийката бил слабоумен и затова не ходел на училище по онова време, а си играел с нас. Най обичахме да играем на челик. Челикът е нещо като федербал, само че с пръчки. Ако не внимаваш, късата пръчка, която лети като стрела и пада ненадейно от небето, може да ти извади окото.
След седми клас се завърнах през лятната ваканция на село сам. Брат ми остана в София. Баба и дядо вече бяха остарели. Дядо не гледаше пчели, нямахме овце, нямахме кози, само кокошки. Обикалях смаления двор, всички стари интересни места, но ми беше скучно. Прерових килера и чекмеджето на дядо. Вътре намерих някакви големи книжа с шарки, на които пишеше облигации и едно пистолетче с малки лъскави патрончета в мукавена кутия. И едно четвъртито ръбесто шише със стъклена запушалка, пълно с жълта течност. До шишето имаше поставени една в друга четири малки кехлибарени чашки. Помирисах течността, беше ракия, сипах си в една чашка и я изпих с рязко движение, като метнах главата си назад. Така бях виждал да правят каубоите по филмите. Изведнъж станах смел. Сложих пистолетчето с патрончетата в джоба си. Излязох на двора. Запътих се към горната част на градината. Там дворът ни граничеше с този на Илийката. Мястото беше глухо, растяха трънаци и повет и можех на спокойствие да изпробвам пистолетчето. Когато наближих сеновала на Илийката, отвътре чух странни звуци – сякаш някой се катереше по сипей и не му стигаше дъх. Клекнах и се заслушах. Звуците продължиха доста. По едно време от сеновала излезе Илийката, накичен със златни сламки. Долната му устна беше увиснала и лъщеше от слюнка. Лапна цигара като голям мъж, огледа се и рече:
- Излизай ма. Никой не гледа.
Отвътре изскочи едно момиче, което си закопчаваше в движение копчетата на роклята. Беше Мима. Беше пораснала. За миг видях голите й бедра чак догоре. Не ме видяха и всеки се прибра в къщата си. Прибрах се и аз.
- Мима е тука – каза баба на вечерята. – Обади й се утре, да се видите. Колко не сте се виждали? Май ще стане вече четири-пет години.
- Ще се обадя – казах.
Наканих се чак на третия ден, но Мима си беше заминала за Русе. На Илийката не се обадих. Патрончетата изстрелях отдалеч в покрива на техния сеновал. Август свърши и се прибрах в София.
После баба се раболя от рак. Оперираха я. После падна и си счупи тазобедрената става. Взехме я да живее при нас в София. Когато бях в казармата, получи удар. Живя още няколко години, като едва се придвижваше, влачейки крака си. Аз се ожених, влязох в университета и започнах работа. Понякога, когато се прибирах привечер в къщи, я виждах на прозореца – да седи и да си пее; някаква песен, на която съм забравил и думите, и мелодията, само някакво чувство от песента е останало; и затова все се заслушвам сега в песните на уличните певци из подлезите на София, дано да открия коя беше песента на баба. През лятото тя умря.
След две години и дядо получи удар. Живя още две, без да може да приказва. Сякаш езикът му беше закован с пирон. Наложи се майка ми и вуйчо ми да продадат къщата в далечното село. Купиха я семейство помаци.
Преди няколко години бях командировка в онзи край. Свършихме по-рано с работата и казах на шофьора да минем през село. Спряхме пред хоремага да си купя цигари и бири. Чак на третата гърлото ми се отпусна. Вътре беше полупразно, само двама-трима мъже с дочени дрехи и бели чорапи дремеха над чашите с мента. От тавана висеше намазана с отрова лента, облепена от мухи. Лентата мърдаше като жива и бръмчеше. Жената зад тезгяха беше дебела и с големи кръгли обеци. Гримът й се беше разтекъл на вадички край очите.
Пътчето към къщи бе същото, както едно време, преди четирсет години. Свихме вляво от шосето, спуснахме се през поляната със стария геран в горния й край, където играехме на челик. Минахме по мостчето. После по същия тесен път след поляната завихме наляво между телеграфния стълб от едната страна и дувара от другата. И спряхме пред нас. От черниците стърчаха само чукани.
Семейството помаци ме посрещнаха сърдечно, когато им казах, че съм внук на даскала. Казах им, че даскалът е умрял. Баба – също. Бяха отсекли крушата, ябълката и вековния орех. Белокаменните стъпала ги нямаше, имаше други – нови, циментови. Попитах за Христо. Мъжът извика силно от двора „Ристу-у-у, ей, Ристу-у-у ”. Когато излязох вън на улицата и тръгнах към къщата на Христо, той вече ме чакаше пред вратата. Държеше шише ракия и две чашки. Аз го почерпих с цигара. Седнахме на високия праг на портата му – голяма порта, правена да може да мине и камион. Казах му, че вуйчо е в Канада. Блъска там, оправя се, но има паркинсон и целият се е сгърчил. Попитах за Тихомир. Станал шофьор. Побачкал малко. Катастрофирал. Сетне Христо посочи с рамо избелелия некролог на вратата зад гърба ни и пак си наля.
Погледнах часовника. Трябваше да тръгваме. Изправих се.
- Чакай ва, да занесеш нещо на Софията. Тъй, с празни ръце не бива...
Христо влезе в къщата и се върна с найлонова торбичка, пълна с орехи.
- Сичко изсякоха. Само моят стои. Дръж, да носиш на Софията.
А Мима, сетих се изведнъж. Тя какво?
Какво са спомените? Игра на челик? Песен, на която си забравил и мелодията, и думите? Или нещо, което с помощта на няколко кутии цигари и на няколко кафеварки можеш да превърнеш в белокаменни стъпала към един свят, който вече го няма. И по които, за да се изкачи читателят, авторът трябва да слезе.
Преди да продължим по шосето, пак се отбихме в хоремага да си взема бири за пътя. Докато вземах рестото, ръцете ни с жената зад тезгяха се допряха.
- Как си, Мима? – попитах.
- Че как? Жега. То не се стои. Веднъж да мине тоя август.
Взех във всяка ръка по три бири, излязох, седнах в колата. Шофьорът потегли. Табелката с името на селото остана зад гърба ни. До София имаше много път. Дано бирата да ми стигнеше.
Brak komentarzy:
Prześlij komentarz