Ще се случи. Знам, че ще се случи. Просто няма начин. Вижте какво става по света: Ню Йорк, Истанбул, Мадрид, Беслан, Милано, Краков... Все някога бомбата ще избухне. Може да е в метрото, може да е пред британското посолство, може да е в Ректората. Може – по ирония на съдбата – да е в „Света Неделя”. Дали има нещо в името на църквата, в тази неделност, което предизвиква атентатите? А може и да е в някоя сладкарница „Неделя”. Може да е в „Дон Домат”. В „БИАД”. В „Библиотеката”. В Библиотеката. Но няма да е дело на херостратовци, а на безименни хора със сурови, спокойни изражения. Делови и в същото време вдъхновени. Те взривяват сгради и хора така, както други пишат книги. Нали така или иначе са хора на книгата. Ал-Китаб. В ислямския свят книгата е на огромна почит. Погледнете коя да е страница, изписана на арабица. Калиграфията е развита до степен, която ние въобще не можем да си представим.
Не че знам кой знае колко за ислямския свят. Никога не съм се интересувал специално от него. Чел съм навремето приказки от „Хиляда и една нощ”. Спомням си, че през цялото време хората се превръщаха в животни – в кучета, в газели, в маймуни, в магарета. Не познавам араби. Знам, че в София има, но ги избягвам. А във Варна имало чеченци. Отвсякъде ни приклещват. Та, казвам, не съм голям познавач на ислямския свят, макар че последните месеци прочетох доста неща. Има една хубава книга за исляма от професор Коста Янков, купих си я пред „Света Неделя”, когато още минавах оттам. Коста Янков преподава арабистика в Софийския университет. Последната глава на книгата му е за съвременния ислямски фундаментализъм.
Освен това чета каквото намеря в Интернет. Така или иначе имам много свободно време, откакто напуснах работа. Напуснах работа, защото съм сигурен, че в учреждението ще гръмне бомба. Все някога. Това е неминуемо. Хората, които останаха там, рискуват живота си. Както и онези, които ходят по пазари, по концерти, по лекции, по дискотеки... Близко е до ума, че терористите ще изберат място, където са скупчени много хора. Затова гледам да избягвам такива места. Седя си главно вкъщи. За щастие имам братовчед, който работи в редакцията на един столичен всекидневник, и той ми плаща да правя бързи преводи от английски. Обикновено това са статии за геополитика или за холивудски актриси. Превеждам всичко наред. Статиите за геополитика ги публикуват като препечатки от съответното издание, но тези за холивудските актриси излизат от името на журналистката, която завежда културния отдел. Вторите не са ми особено интересни. Но геополитическите направо ги поглъщам. Докато ги превеждам, пръстите ми тракат бясно по клавиатурата, движат се като оживели и не мога да ги спра. Знам, че скоро двата вида статии ще се слеят. Когато терористите стигнат до Холивуд. Ако Холивуд не ги изпревари.
Аз поне правя всичко възможно да не стигнат до мен. Почти не излизам. Пазарувам само от малки магазинчета в квартала. Да не съм луд да ходя по големите пазари. Че това са сред най-вероятните обекти на атака. Въобще избягвам централната част на града. В градския транспорт не съм се качвал от месеци – откакто стана експлозията в Марсилия. В началото си купих колело и се придвижвах с него. Но после така или иначе напуснах работа и се заседях вкъщи. Тук поне засега е сигурно. Едва ли скоро ще стигнат до панелното ми убежище. Преди се хранех навън, но бомбата в онзи берлински „Макдоналдс” ме сепна. Купих си готварска книга и започнах да се уча. В началото не беше много успешно, но вече се справям. Онзи ден си сготвих пълнени патладжани.
По-рано обичах да ходя на църква понякога. Не че съм религиозен, просто харесвам църквите. Харесвам миризмата вътре, миризмата на тамян. От нея ми става хем уютно, хем тайнствено. Но, разбира се, ходенето на църква вече не подлежи на обсъждане. Не и след катедралата в Южен Кенсингтън... Чудя се как ще престроят „Света Неделя”, ако пак я взривят. Виждал съм старата сграда на снимки, много по-хубава е от сегашната.
Открих, че не е никак трудно да се живее така. Пазарите, ресторантите, църквите, университетите, стадионите, публичните учреждения – всичко това са допълнителни щрихи към живота, можеш спокойно да минеш и без тях. Не ми липсват. Съсредоточих се върху сърцевината. Защо са ми подробностите? А сърцевината на живота е толкова проста. Толкова е лесно да стигнеш до нея. Трябва ти само шепа страх. Да, точно така. Съвсем открито си признавам, че ме е страх. И нищо чудно няма в това. Само глупаците не се страхуват.
Та, сега живея в сърцевината. Сигурно щеше да е по-трудно, ако имах приятелка, но в случая съм късметлия. Истината е, че имам говорен дефект и затова жените никога не са ме харесвали особено. Поне не тези, които аз съм харесвал. Това е малко смешно, защото говорният дефект не пречи на същностните неща. Но хората не разбират това. На тях изобщо им е трудно да разграничат същностното от детайлите. Аз се уча. Ям. Спя. Мисля.
Понякога фантазирам, че не съм сам. Че живея заедно с приятелката си. Тя е дребничка, притеснителна и има смешно носле. Редуваме се кой да готви – тя на обяд, аз на вечеря. Вечеряме на свещи – не обичам лампите, те разпиляват светлината. Свещите са фокусирани. Винаги спорим за храната, защото според нея аз готвя безсолно, а според мен тя слага излишно много сол. Спокойно може и без. Тя пък не обича патладжани. Може би заради нея ще откажа патладжаните. И без това в плод и зеленчука не винаги има, а не мога да си позволя да ида на пазара – там всеки момент може ще се случи нещо... Жалко ще е, защото обичам патладжани, но пък тя не може да ги понася, сбърчва нос, като ме гледа как ги ям. След вечеря понякога правим секс. Тя се изхлузва притеснено от роклята си и стои права пред мен, леко объркана и сякаш замислена за нещо друго, сметката за вода например. Аз я притеглям внимателно към себе си и лягаме на леглото. Докато прониквам в нея, тя ме гледа учудено.
Освен приятелка, имам и куче. Мъжко. Нали вече нямам работно време, гледам да го извеждам по необичайни часове – ранния следобед, например. Така свеждам до минимум риска да се засека с други стопани на кучета. Те неизбежно биха ме заговорили, биха ме изпълнили с онази странна смесица от страх и досада, която ме обзема напоследък всеки път, когато ми се наложи да говоря с хора. И без това моят пес е по-скоро саможив, не обича особено да общува с други кучета. По това си приличаме. Дали и той предчувства близката терористична атака? Много е умен и съобразителен. Огромен вълчак с вечно будни, тревожни жълти очи. Макар че всъщност тези големи кучета ядат твърде много, а моите финанси са по-скоро ограничени. Може би е ирландски сетер – добра порода, енергична, не толкова силна, разбира се, но все пак надеждна в случай на нападение. Когато съм по-спокоен и предпочитам малко куче, с което просто да се занимавам от време на време, става дакел: тази порода ми допада с предаността си. А ако не съм в настроение и не ми се занимава с кучета – може и изобщо да го няма. Изтривам го ей-така, изтривам и приятелката си, сядам зад монитора и препрочитам електронните издания на вестниците.
Може, спокойно може да се живее така. И най-важното е, че е безопасно. Не напълно, разбира се, пълна безопасност не може да има, не знаем къде ще избухне бомбата. Но където и да избухне, мисля, че успявам да сведа до минимум вероятността аз да съм там.
Ще се случи. Знам, че ще се случи. Няма начин да не се случи.
Но не сега. Не знам кога.
Ако сте стигнали дотук, сигурно вече се питате защо изобщо написах това нещо. Далеч съм от мисълта, че притежава каквито и да било художествени достойнства. Никога не съм се пробвал да пиша – изключвам юношеските години, естествено, когато всеки държи в чекмеджето на бюрото си тетрадка със стихове. Но на този текст изобщо не гледам като на опит за литературно произведение. По-скоро бих го нарекъл предупреждение: иска ми се колкото може повече хора да си дадат сметка за непосредствено надвисналата опасност... Да проумеят, че всяко излизане на оживени места, всяко излизане изобщо на улицата излага живота им на страхотна опасност. Те са около нас, бомбата вече цъка... Да. Затова го написах, затова и го изпратих във вестника, белким го публикуват. Не вреди, че там навярно ще го възприемат като разказ, какъвто той не е. Най-малкото, аз всъщност нищо не съм ви разказал. Не за друго, а защото това, дето имам да го разказвам, още не се е случило...
Brak komentarzy:
Prześlij komentarz