4 О К Т О М В Р И

Емануил А. Видински

От месеци се разхождахме по площада и снимахме очите на хората. След това се опитвахме да отгатнем какво са гледали. Особено търсени бяха вперените погледи; съсредоточието на зениците. Имаха толкова разновидности: присвити, опулени, разширени, полуизскочили, кървясващи, бледнеещи, притихнали, смръщени... Всякакви. Следяхме за тях навсякъде. Понякога се случваше да пребродим половината град за чифт очи. Случваха се дни, в които не успявахме да заснемем нищо. Тогава се връщахме вкъщи и белехме лук. Всеки по една глава. Докато зениците ни не окапят от гняв. След това, понесли наказанието си, се смеехме с часове. И заспивахме прегърнати.

Бяхме дали обет никога да не снимаме какво наистина гледаха хората. Нашето удоволствие беше да откриваме сами обекта на погледите; да спекулираме със съдържанието на повода; да кроим случки, а понякога и да ги разиграваме. Омагьосваха ни вероятностите, догадките, мълчанието. Проявявахме филмите веднага щом ги запълнехме; когато минаваха дни (веднъж цяла седмица) без да се появи Погледът, нетърпението ни почти ескалираше... но издържахме. В началото ходехме на кино, за да укротим пулсирането в слепоочията. Но скоро се отказахме: там имаше толкова много погледи, и всеки път виждахме обекта им, и то тъкмо в момента, когато гадаехме съдържанието му. Това ни изнервяше допълнително и, фучейки, ние бързахме да си отидем, за да обелим по глава лук. После намерихме друг начин; всъщност той ни намери. Веднъж (именно след седмицата на сухо) се върнахме бесни вкъщи. През целия път мълчахме. Когато отворих шкафчето под мивката да взема лук, ти скочи отгоре ми и го направихме върху пералнята. Биеше ми шамари и ме караше да те гледам, а ти отгатваше как изглеждаш; и ме разпитваше. Аз не отговарях, мъчех те, а ти се виеше като пусната филмова лента. Понякога в такива дни и аз те разпитвах, но ти бе още по-жестока. След онази седмица откачихме всички огледала и ги прибрахме в гардероба в спалнята. Оттогава всеки се доверяваше на другия. Срещахме се сами, но взаимно се дооправяхме. Ти нагласяше вратовръзката ми, аз ти плетях плитка или прибирах кичурите ти. Често се смеехме един на друг; беше ни хубаво.

Тази седмица се случи в края на септември. Вече няколко месеца кръстосвахме площадите за погледи. Точно тогава изоставихме многолюдните места и затърсихме по малките улички. Открихме невероятни неща. Спомням си една изпосталяла жена, която беше свела очи към отсрещния тротоар. Когато я снимахме, чухме звуци, които идваха от посоката на нейния поглед. Това ни помогна и откри пред нас нов начин за отгатване: след като проявихме филма, решихме, че гледа как безстопанствено куче рови в кофа за боклук. Шумовете, които при заснемането чухме, не можеха да се сбъркат; слушали ги бяхме по толкова спирки. Все пак възникна спор, дали не гледа човек, клошар; тази версия застъпвах аз, но бързо се предадох: шумовете от клошарското търсене бяха далеч по-координирани.

Така се научихме да гадаем и по слух, тоест по спомени за звуците. Разбира се, често възникваха пререкания, защото спомените от една страна избледняваха, а от друга набъбваха изкуствено. Но до караници никога не се стигаше. Напротив, различните мнения само обогатяваха улова ни.

Веднъж се случи да уловим истински клошар. Гледаше с нетърпение и почти без омраза. Заснехме го облегнат на протъркан зид: първо как, присвил надолу очи, палеше вероятно намерен фас, а след това, вече доволно пушещ, как гледа с примирена неприязън отвъд улицата. Бяха страхотни кадри. Още с първия поглед той вече виждаше обекта на втория. Палейки цигара, той вече знаеше какво ще срещнат очите му през дима, когато ги вдигне. Отработеност на миглите. Беше невероятно. Разбира се, снимките бяха твои. Аз само гледах стареца, обърнал гръб на отвъдната улица. По-добрите погледи винаги бяха твои; ъглите винаги бяха премерени, кадрите прецизно отсечени. Тук никога не възникна спор, по-качественият фотограф беше ти; но затова пък аз бях по-добър в отгатването, поне доводите ми бяха по-убедителни. Истината винаги оставаше скрита, а и тя никога не ни интересуваше. Все тая ни беше какво гледат нашите обекти. Важно бе какво ние виждахме в техния поглед. И друго не ни интересуваше.

След сухата седмица двадесетина дни имахме страшен късмет. Насочените зеници валяха като град - бурно и агресивно. Тогава не спяхме заедно, нямаше и как. Толкова бяхме омаломощени след броденето, а когато проявявахме филмите, дискусиите по обекта на погледите ни изтощаваха до смърт. В тези щастливи дни никога не посегнахме един на друг. Бяхме преситени, съсипани от умора.

След това нещо се случи. Слизахме по една малка уличка зад Невски, когато от долния й край се заизкачва жена. Беше на около тридесет и пет години, облечена в светли тонове. Носеше фотоапарат. Когато ни забеляза, рязко спря и впери поглед в нашата посока. Виждах очите й, но не можех да установя какво точно гледа. Този поглед бе различен: зениците като че ли разпознаваха. Бяха пълни с история и вълнение. Инстинктивно вдигнах апарата и докато снимах се почувствах щастлив от находката. В това време жената започна бавно да се приближава. Не спирах да натискам копчето, защото погледът се променяше, без да престава да бъде интересен. Вече гадаех за обекта, спрян зад нас или по първите етажи на къщите. Не си и помислях да се обърна: забраната за това беше закон. Не ми пукаше дали моделът на обектива ми си даваше сметка за моето внимание. Бях обзет от ентусиазъм. Не бях забелязал, че ти вече не беше до мен. Когато жената ме отмина, свалих апарата и те погледнах. Тогава си дадох сметка за обекта на нейния толкова изпълнен със спомени поглед: беше ти. Тя гледаше теб. Не си спомням ясно от какво изтръпнах: от това, че видях нейния обект, или от това, че тя те разпозна. Бях нарушил правилата, отгатването се обезмисляше. Заснетите кадри вече нямаха значение.

Тя спря пред теб. Гледахте се дълго, без да продумате. Сигурно в този момент си се питала какво вижда тя. Нали не познаваше образа си от месеци. Дали си се променила, каква е прическата ти. Може би си опитвала да си спомниш как си изглеждала, когато сте се разделили.

Беше 4 октомври. Добре помня този ден.

Сега гледам снимките, които тогава направих. Съжалявам, че не наруших правилата докрай и не снимах теб. Но по нейния поглед вече мога да отгатна; вече имам история: твоят спомен преди кадъра.

06.2003