ДЕНЯТ НА НЕЗАВИСИМОСТТА

 

PL

Алек Попов

 

Иска ми се първо да предупредя уважаемата комисия, че участието ми в тази анкета е съвършено неофициално. Всеки опит да се припише юридическа или документална стойност на излаганите тук факти ще срещне моята решителна съпротива. Открито заявявам, че се изправям пред вас, воден само и единствено от патриотични съображения. Защото намирам, че общественото мнение е несправедливо към моя народ и хвърля сянка върху предстоящите исторически събития. Ние, българите, очакваме този изключителен миг повече от 20 години! И сега, когато с трепет и страхопочитание пристъпвам прага на нашия Общ Европейски Дом, нищо не е по-оскърбително от недомлъвките и слуховете, които съпътстват по този дълъг и мъчителен път. От друга страна, не мога да отрека, че естеството на вашите предположения е крайно тревожно, и аз, доколкото ми стигат силите, ще се постарая да допринеса за изясняването на проблема.

Имаше ли глад в България? Разбирам вашето объркване и предполагам, че се дължи на противоречивите сведения, които достигат до вас. Ако проследим емисиите на електронните медии, контролирани от тогавашното правителство, оставаме с впечатление, че нещата са на задоволително равнище. Има, разбира се, някои трудности в снабдяването в снабдяването, но те са незначителни и са в процес на преодоляване. Точно обратното се твърди в независимата преса. Там нещата се описват в най-черни краски. Сега не ми се ще да правя обобщения; по онова време бях само на 11 и мога да разкажа как я карахме ние, моето семейство. Защото гладът издига невидими прегради между хората. Семействата се затварят в черупките си, престават да общуват помежду си, отчуждават се. Всеки подозира другия, че притежава някакви тайни запаси, че тайно се тъпче между стените на апартамента си и злорадства на чуждото нещастие. Дори членовете на самото семейство започват да се гледат накриво!...

Връщайки се мислено назад, към онези изпълнени с поука и страдание дни, ясно си спомням как стоките започнаха да изчезват от магазините: отначало една по една, после всички вкупом, сякаш вихрушка ги бе измела от щандовете. Родителите ми предприемаха дълги, изтощителни походи до различни точки на града с надежда да открият някоя забравена консерва или пакет макарони, но най-често се връщаха с празни ръце. Усмихваха се смутено и сваляха от лавицата поредния буркан зимнина. Не бяха останали много. По онова време ядяхме главно консервирани зеленчуци, лютеница и туршия, от които стомасите ни стържеха и се образуваха газове. Ходехме като балони. Не мога да кажа как стоеше положението при другите хора. Възможно е някои да се били по-предвидливи от нас – да са затворили повече и по-разнообразни буркани. Като гледах обаче пожълтелите, сгърчени физиономии на съучениците си, нямах чувството, че се хранят много по-различно. Веднъж татко донесе куче. Беше го купил от две циганчета на спирката с последните остатъци от заплатата си. Татко не беше жесток човек и кучето остана цял следобед на балкона, примряло от студ и глад. Баща ми седеше в кухнята и го гледаше през стъклената врата. Беше още млад, нямаше 40, с дълго уморено лице и черна права коса, паднала пред очите му. Мисля, че се надяваше псето да пукне от само себе си. Тогава се появи дядо, като тътреше проскубаните си чехли.

- Кога ще вечеряме? – попита той и се втренчи подигравателно в татко.

Баща ми сви устни, но не каза нищо. Напоследък дядо често го дразнеше и се заяждаше с него, сякаш той лично беше виновен за катастрофата, и не пропускаше да му напомни, че по негово време никой не е гладувал. (Знаеш ли колко струваше едно кебапче!?) Тогава дядо беше на 78, побелял и тромав, като излят от тежка, лепкава кал. Понякога ми се струваше, че той и ние сме направени от различна материя, че той е по-устойчив и по-пригоден от нас да оцелява. Дори бях убеден, че ще ни надживее и ще тържествува над хлътналите ни от глад тела. Защото той очевидно разполагаше с някакви други източници, от които черпеше жизнена сила, съвършено недостъпни за нас...

Предусетило нерадостната си участ, кучето скимтеше и се мяташе от единия до другия край на балкона. Майка ме изтика от кухнята и затвори вратата. Не чух нищо. На вечеря имаше кисело зеле с месо. Беше вкусно.

Следващата седмица татко донесе гарга. Беше я ударил на поляната зад блока със собственоръчно изработена прашка.

- Едричка, а? – гордо изрече той и я стовари на масата.

- Едричка... – презрително изсумтя дядо. – Едно време какви гарги имаше!

Двамата се гледаха втренчено, с инстинктивна неприязън.

- Свърши онова време... – отмъстително процеди татко.

- Не! – дядо почука с безформения си пръст по ръба на масата. – Тук си е!

После избухна в груб, плътен смях, сякаш беше казал някакъв майтап, и излезе от кухнята. Майка въздъхна и започна да готви гаргата.

Скоро тварите в околността съвсем изчезнаха. Кучета, котки, гълъби, гарги... Дори врабчетата! Татко напразно скиташе по улици и по градинки, стиснал войнствено прашката. Последни си отидоха домашните любимци: болонката на съседите, апетитният дакел от втория етаж, лигавият сетер Мери... В нашия блок живееха поне десетина екземпляра! Един след друг гласовете им замлъкваха, а по стълбите се възцаряваше тягостна тишина. Често виждах стопаните им да се разхождат долу по навик, с посърнали лица. От джобовете им висяха празни каишки.

В началото на февруари упорито се заговори, че получаваме хуманитарна помощ от чужбина. Спомням си как всяка вечер клечахме пред телевизора и жадно поглъщахме засуканата говорителка в очакване на голяма новина. Представяхме си как камионите спират пред блока и усмихнати служители на ООН започват да раздават пакети с храна. Тази наша мекушавост и липса на национално достойнство вбесяваше дядо. Според него в страната имаше предостатъчно храна, но спекулантите я били изпокрили. Горе-долу същото твърдеше и симпатичната говорителка. Дядо тържествуваше. Естествено, при наличието на толкова много укрита храна надеждата да получим помощ отвън ставаше все по-бледа и скоро дори престанахме да се залъгваме с тази съблазнителна, ала невъзможна алтернатива. Може би така беше справедливо. В края на краищата имаше още по-бедни народи, които не разполагаха с подобни скрити резерви. Понякога си представях спекулантите като трудолюбиви мравчици, които сноват насам-натам в охолните, безоблачни дни, събират всяка изпаднала трошица и я кътат в дълбоките си тайници. Но този път очевидно се бяха престарали... Храната беше скрита толкова дълбоко, че дори самите спекуланти на можеха да я открият.

Всяка вечер се събирахме край жалките остатъци от зимнина и дъвчехме бавно, много бавно, както ни препоръчваха специалистите от Министерството на здравеопазването. Татко и майка виновно мълчаха. Дядо сипеше сарказми. Това беше неговият час, неговият малък празник. Пред лицето на днешната оскъдица той обичаше да разправя за доброто старо време; връщаше се назад, назад в спомените си и открехваше все по-широко вратата на миналото. Гласът му ставаше леко писклив, докато изреждаше безкрайния списък от провизии, за които не можехме дори да сънуваме. Планини от хляб. Снежнобели буци сирене. Огромни пити кашкавал. Масло, яйца, кренвирши... (Боже!) И естествено – вездесъщите кебапчета, цвърчащи апетитно върху скарата, дълги цяла педя. Да, той имаше дарбата да описва! Като опитен психолог правеше малки паузи, за да си представим храната по-добре, да вдъхнем аромата й... Оставяше вратата широко отворена, докато устите ни прелеят от слюнка. После ревниво я тръшваше под носа ни. Ставаше от масата и се оттегляше в стаята си, сумтейки презрително.

Не можех да повярвам, че бурканите ще свършат. Възприемах ги като неотменима участ и единствено спасение. От тях се пърдеше лошо, но пълнеха стомаха. Предпочитах да има още много буркани. Но една вечер майка просто каза:

- Този е последният...

Изядохме го веднага. След три дни беше Националният празник. Очакваше се по този случай правителството да раздаде малко храна. Каквото и да говорим, това е велико събитие за нашия народ! На 3 март 1878 г. ние сме се освободили от турците. Турското робство продължило цели пет века. През това време сме нямали никакви права. Сега обаче не е така. Сами сме си господари на живота, искам да кажа. Водим собствена външна и вътрешна политика. България е суверенна държава.

В навечерието на празника говорителят на правителството цъфна на екрана и прочете кратко приветствие. Говореше за тежката историческа съдба на нашия народ и пословичната му издръжливост. Призоваваше ни да изчакаме до новата реколта. Учените обещавали, че годината ще бъде плодородна.

До новата реколта оставаха само три месеца...

Оная нощ изобщо не мигнах. Опитвах се да смеля суровия факт, че няма повече храна и скоро няма да има. Запасите бяха изчерпани. Край. От стомаха ме се изтръгнаха скръбни тонове. Въртях се в тъмното и се тюхках, че не съм се родил 50 години по-рано, в охолния и справедлив век на дядо. Родителите ми също не спяха. Гласовете долитаха през стената. Нямах представа какво си говорят, бяха доста развълнувани. След това започнаха да се карат. После стана тихо. Усещах, че са будни. Стори ми се, някой от тях плачеше. Не исках да слушам, ала звукът се процеждаше през стената като тънка струйка и гъделичкаше ушите ми. Изведнъж разбрах, че това не е плач. Беше смях! Тънък, истеричен кикот, който се врязваше безмилостно в съзнанието ми. Обзе ме паника; започнах да треперя и се завих презглава. Смехът продължи дълго.

На сутринта всички изглеждахме промени, освен дядо. Не и той! Седеше си невъзмутимо в стаята и слушаше маршовете по държавното радио. Спомням си как татко влезе при него с бавни, решителни крачки. Беше много блед. Устните му имаха оловен оттенък, сякаш беше закусвал метални стружки. В очите му припламваха безумни искри. Майка бясно шеташе в кухнята. Беше изпаднала в необяснима еуфория: подреждаше съдовете, бършеше пода, търкаше печката... От време на време събаряше разни неща, които се разбиваха с трясък на пода. Промъкнах се в коридора, за да чуя какво си говорят дядо и татко.

... ще сметнеш, че е лицемерие – долетя гласът на татко. – Това не ме интересува. Искам да ми простиш. Трябва да ми простиш!

- Едно време – поде хрипливо дядо – по празниците имаше знамена. От всеки балкон висеше знаме, спомняш ли си? Вече никой не се сеща за тези работи... Затова сме на този хал. Затова!

- Стига! – прекъсна го татко и рязко изключи радиото. – Дошъл съм да ти искам прошка...

- Виж го ти, сетил се! – промърмори дядо. – Стопли ми душата, няма що...

- Ние скоро ще умрем от глад – хладно рече татко.

- Е, да не би аз да съм виновен? – избухна дядо. – Аз ли съм докарал нещата дотук?...

- Този разговор сме го водили много пъти – някак уморено поде баща ми. – Всеки има свое мнение по въпроса. Но сега... не съм дошъл да спорим. Исках само да ти се извиня. Сигурно има защо. Винаги има... Никой не е безгрешен. Ти също. Но аз вече не ти се сърдя. За нищо! Искам и ти да ми простиш. Жалко, че стана така...

- Виж се!... – просъска старецът. – Погледни се само какъв си лиглъо!

- Така или иначе... – мъгляво додаде баща ми. – По-добре да си простим.

- Много бързаш! – прекъсна го дядо. – Аз не се каня да умирам! Това е най-лесното. Трябва да се борим!

- Нищо не може да се направи!

- Може! – разпалено поде дядо. – Спекулантите да се избесят, а земята да се окрупни!

- Боя се, че е невъзможно...

- Не, ти не ме познаваш! – заинати се старецът.

- Лъжеш се! – прекъсна го татко. – Времената са други...

- Дошъл си да ме дразниш, така ли? – сприхаво поде дядо. – Да се гавриш с мен, да тържествуваш над идеите ми! Знам какво си намислил. Искаш да ме умориш, за да ми вземеш стаята!

- Какви ги плещиш? – възкликна баща ми. – Какво ме интересува въшливата ти бърлога?! Ние тук умираме от глад! УМИРАМЕ БЕ, ЧОВЕК!

- И съвсем заслужено, ако питаш мен – процеди отмъстително старецът. – Кой разсипа селското стопанство, а?

- Кой го е разсипал?!

- Такива като теб!

Последва дълга пауза. Чувах как баща ми крачи нервно из стаята. Страхувах се, че може рязко да отвори вратата и да ме види. От кухнята се носеше истерично дрънчене. Продължих да подслушвам.

- Добре де – съгласи се татко. – Няма значение. Приемам всичките ти упреци, макар че аз самият нямам, както и ти всъщност, нищо общо със земеделието. Но може би тъкмо тази моя индиферентност в такъв съдбоносен момент да се е оказала фатална за селското стопанство. Кой знае. Ето, признавам вината си. Ще ми простиш ли?

- Нее! – с дълбоко задоволство отбеляза дядо. – Всичко бих ти простил, синко, само не и това лекомислено отношение към българското село. Ти се изсра върху мечтата на цял един народ! Няма прошка за такива грехове...

Баща ми се закова на място. Гласът му потрепери:

- Нима ще си отидеш с толкова обида в сърцето, а?

- Какво?! Никъде няма да ходя! – рипна дядо като ужилен; пружините на старото кресло жално изстенаха. – Кроиш ли ми нещо, изверг такъв? Казвай веднага!

- Просто сме изнервени. Доста сме гладни, искам да кажа...

- И аз съм гладен. Какво от това?

- Това е всичко! – отсече татко.

Стъпките му се насочиха към вратата. Отскочих и побързах да се скрия в стаята си. Пъхнах се под завивките. Тук беше топло и уютно, но едно тревожно предчувствие не ми даваше мира. „Какво са намислили?”, питах се ужасен. Стомахът ми се сгърчи от притеснение и изстреля в устата ми пълна порция киселини. Изплюх се на пода. Втренчих се в тънкия процеп под вратата. Стори ми се, че от там ще избие широка локва... Кръв! Беше тихо и мрачно. Зад прозореца се стелеха безформени сивкави облаци, замръзнали над града като ледена кора. Надигнах се предпазливо и отново се промъкнах в коридора. Родителите ми спореха в кухнята.

- Не иска да прости... – дочух унилия глас на татко. – Всичко друго бих простил, казва, само това – не!

- Ами майната му тогава! – рече майка.

- Исках да стане по-цивилизовано... – промърмори той.

- Не може да стане цивилизовано! Няма начин! – прекъсна го тя. – Когато става дума за месо...

- Трябва ли непременно да се изразяваш така? – избухна татко.

- Тази работа се върши без много приказки! – сряза го тя. – Раз-два!

Моята нежна майчица! И досега си я спомням: беше заприличала на вещица – клъощава, с изпъкнали длъгнести цици и едри зъби, способни да схрускат всичко по пътя. По-късно, в годините на просперитет, тя напълня и доста се разхубави; дори смени зъбите си, които явно й напомняха за онази гладна зима. Сянката й обаче си остана все така хърбава и заплашителна. Това понякога стряска хората, но истината е, че много българи страдат от този дефект. Учените продължават да го изследват без особен успех.

Сепна ме бясно дрънчене на кухненски сечива. Някой ровеше в чекмеджетата и ги изсипваше безразборно върху масата.

- ... не става – долетя гласът на баща ми. – Много е тъп.

После майка каза нещо и татко избухна:

- Я се разкарай с този тирбушон! – И го запрати нанякъде.

Продължиха да тършуват припряно... Майка ми пак се обади:

- Вземи брадвата...

- Стига! – ревна той. – Престани да ми се бъркаш! Аз съм, който решава. Старецът е мой! Разбра ли?

- Ще изпукаме от глад, докато ти се натуткаш!

Точно тъй рече, не си измислям! Думите й ме блъснаха в гърдите и ме изхвърлиха от разговора, към който се бях прилепил неканен. Почувствах се като изстъргана ваденка. Опрях гръб до стената и си рекох: „Те ще го направят!” Не разбирах всичко, което си казваха, ала усещах как се острят вътрешно, как се ожесточават и озлобяват. Трябваше да сторя нещо, за да предотвратя това ужасно злодеяние. Втурнах се към стаята на дядо...

Заварих го в креслото му, застинал с открехната уста и блуждаещ поглед. Видът му изразяваше пълно отсъствие. Сякаш отново се беше преселил в миналото, сред планини от всевъзможни лакомства. Радиото продължаваше да излъчва маршове.

- Дядо! Дядо! – прошепнах трескаво и го дръпнах за ръкава. – Трябва да бягаш!

- Какво има!? – сепна се той. – Комсомолец!

Мразех да ме нарича така, но в момента ми беше все тая.

- Бягай, дядо! Бягай! – повторих припряно.

Пръстите му се вкопчиха в рамото ми с граблив спазъм. Лъхна ме спарен дъх на гнило. Думите изхвърчаха от гърлото му като прилепи.

- Какви ги дрънкаш, момко?

Явно беше решил да изпробва върху мен целия арсенал от нежности като комсомолец, младежо, момко, млади човече, синко и тъй нататък.

- Искат... те казаха... щели да те изядат – казах, заеквайки от ужас.

Вътрешностите му заклокочиха като тоалетно казанче. Режещ смях, примесен със слюнка, обръсна челото ми.

- Хо-хо-хо! Ще ме ядете, а? Това ли успяхте да измислите, капути недни?!

- Не! Не! – изхлипах истерично. – Никога няма да го направя, заклевам се!

От кухнята долетя протяжен вой. Дядо сякаш не му обърна внимание. Сложи ме да седна на коленете му и преметна костеливата си ръка през кръста ми. Почувствах се нелепо: вече не бях дете и краката ми опираха пода. Сухата му грапава длан похлупи главата ми като оловно листо.

- Искаш ли да ти разкажа една приказка, момче? – прошепна той на ухото ми.

- Няма време! – трепнах уплашено.

- Времето е наше, малкият... – ухили се той.

Тогава се случи нещо адски странно. Дядо затвори очи. Бръчките му се втвърдиха. Усетих как широката му длан ме притиска надолу, сякаш се мъчеше да ме натика обратно в малката топчица на детството. Без да бърза, като опитен хамалин той подложи гръб и пое тежестта... Слабо пращене изпълни въздуха, сякаш бе подпрял огромна невидима скала. Изведнъж стана хладно. Стаята се покри с лек, безцветен прашец, който притъпяваше светлината и убиваше шума. И тогава с ужас разбрах. Дядо беше спрял времето!

Без да отваря очи, той поде с равен студен глас:

- Имало едно време...

Изпод клепачите му се плъзна червена ивица светлина.

- ... този цар бил много зъл и глупав – продължаваше невъзмутимо той. – Но още по-зла и тъпа била невръстната му съпруга. Та наумили си те да затрият всички стари хора в царството...

Щеше ми се да го прекъсна и да му кажа, че вече съм я слушал тази приказка. Поне триста пъти! Беше любимата му приказка – всъщност единствената, която някога ми беше разказвал. Но времето беше спряло. Сърцето ми биеше слабо, като на птичка, а думите плуваха с обърнати кореми в устата ми.

- ... не ги бивало за нищо, пък много ядели и смърдели лошо. Речено-сторено. Изпратили глашатаи да обявят, че който не доведе старите си родители в двореца до края на седмицата, ще му отрежат главата – мелеше безизразно дядо.

Налагаше се да изтърпя отново цялата вехта притча за добрия син, който скрил баща си на тавана и продължил да се грижи за него, да му слугува не знам колко години. И как после в страната настъпил нечуван глад, защото младите били некомпетентни и съсипали земеделието. И как само старият, единствено, той знаел какво трябва да направи, за да оцелеят. Как синът отишъл при глупавия цар и изпърцаната му съпруга, които вече си ядели лайната. Хо-хо! И им казал, че може да спаси страната, ако му обещаят да пощадят стареца. И къде ще ходят – обещали му... Тогава старецът излязъл на площада, извадил един списък и прочел имената на богаташите, които били скрили тонове жито в зимниците. А народът това и чакал – погнал чорбаджиите и взел житото. След това обесили фашисткия цар и дрисливата му женичка пред двореца, а стареца сложили начело на държавата. И живял той още хиляда години, и мъдро ръководил народа, поколение след поколение.

Правеше ми впечатление, че всеки път, щом стигнеше дотук, дядо неусетно увеличаваше годините. Отначало, спомням си, старецът управляваше само сто години – какъвто е обичайният мандат в приказките. С течение времето обаче този период се разтегляше все повече, докато обхвана цяла епоха. Хиляда години. Две хиляди, три хиляди! Но вече и това не стигаше! Сега от думите на дядо излизаше, че старецът още е жив и здрав и все така продължава да ръководи народните дела с крепка ръка... А който не вярва, нека само да отиде в онази далечна страна и да провери с очите си. Там всички са сити и честити, навсякъде висят портрети на стареца, земята, разбира се, е обща. И никой дори не помисля да недоволства...

Тогава нахълта баща ми. Беше гол до кръста – мършавото му тяло блестеше от пот. Вените му ярко изпъкваха под кожата като червени и сини жици. Държеше чинийка с димяща чаша.

Дядо изпъшка едва доловимо; снагата му се изправи, поскърцвайки като стара, ръждясала пружина. Времето отново се затъркаля по склона на живота.

- Нося ти чая... – рече татко с горчива гримаса, извърнал глава към прозореца.

Чинийката се люлееше в ръката му. Течността инфарктно се плискаше.

- Недей, тате!... – стрелна се през гърлото ми.

Той се обърна рязко.

- Какво правиш тук?! Веднага изчезвай! Измитай се, чуваш ли?! Веднага!!!

Пръстите на стареца инстинктивно се сгърчиха; той ме привлече в сухите си обятия като граблив храст и ме стисна още по-здраво. Дъхът ми секна.

- Пусни го! – мрачно рече баща ми.

- Защо? – изхриптя дядо – Нали ще пием чай?

Чашата заплашително се разклати. Няколко капки преляха в чинийката.

- Много хитро, няма що... – подхвана дядо, като се тресеше от ярост. – Страхливец такъв! Ще ти се всичко да мине гладко и чистичко, нали? Без да усетиш нищо! Избий си го от главата! Трябва да минеш през кръвта и болката, за да стигнеш до тенджерата. Обещавам ти да преживееш целия ужас заедно с мен... Няма да ти размине!

Ярка светлина обля мозъка ми. Почувствах, че ще загубя съзнание. Нямах нищо против. Картината пред очите ми се огъна и бавно почерня. За миг изгубих връзката с действителността. После отново дочух гласа на татко, изопнат като въже, на което бе окачена цяла планина...

- И как? Как точно ще ме готвите? – злобно подпитваше дядо.

- Не говори така пред детето! – извиси глас баща ми.

- Ще му убия апетита ли?...

- Млък!

Изведнъж го видях. Беше само на крачка от мен. Ръката с чашата почти докосваше лицето ми. Кокалчетата на пръстите му бяха побелели от стискане. Обзе ме желание да грабна проклетата чаша и да я изпия на един дъх. Но дядо ме държеше здраво в сухите си прегръдки. Брадата му остърга слепоочието ми.

- Искам да ми обещаеш нещо, сине! – изфъфли престорено той.

Баща ми ледено кимна.

- Обещай да не ядеш старите ми топки! Поне тях уважи...

Видях как чашата трепна. Стори ми се, че ще я лисне в лицето му. Тогава не бях съвсем наясно какво искаше да каже дядо, но сега си давам сметка. Жестоки думи! Татко очевидно не беше подготвен за тях.

Без да охлабва хватката около тялото ми, дядо се наведе напред и шумно се изхрачи в чашата.

- Ти си го пий!

Главата ми отново започна да се пълни със светлина, но вече имах известен имунитет и не се давах толкова лесно. Татко вдигна полека чашата и се втренчи изумен в плуващата на повърхността субстанция.

Понечих да се изскубна, но дядо ме притегли грубо към себе си. Рамото ми сухо изпука.

- Слушай, сине – рече той, без да обръща внимание на немощната ми съпротива. – Оценявам твоята загриженост за прехраната на семейството. Това е доста мъжествено... Но допускаш една капитална грешка; голяма грешка! Не знам кой ти е пуснал тази муха в главата, всъщност досещам се... Е, няма значение. Важното е сега да разбереш. Аз съм твоят баща. Твоят създател. Единствен и неповторим! Нека бъдем разумни. Виж това дете. Аз също съм гладен – не си мисли, че не съм. Знаеш ли колко проклети яйца има в корема на жена ти?... А колко попови лъжички шават в ташаците ти?! Досещаш се, нали? Можеш да си направиш още хиляда деца. Но как ще се направиш баща? Как ще създадеш бащата?!

- Какво? Какво предлагаш? – изломоти баща ми зашеметен.

Няма никога да забравя този негов поглед. Няма да му го простя! Та той се колебаеше! Видях го ясно; беше изписано по лицето му... Сякаш се опитваше да почувства всички онези неродени деца, дето шаваха в топките му.

Дядо ме поглади по главата.

- Виж го какъв е крехък и сочен – звучно примлясна той. – А ти си тръгнал да глождиш старите ми кокали! Не си чупи зъбите, синко... Ще си направите друго момченце. Колко му е! Млади сте още. Две момченца ще си направите!

Ръцете му бавно се придвижиха към шията ми. Изстинах! Татко стоеше неподвижен само на крачка от мен.

- Той е нашето спасение – обади се дядо шепнешком. – До новата реколта, а? Мога и аз да го направя... Какво ще кажеш? Да го направя ли? Бързо ще стане. Стой мирно, момче!

Ръката коварно опипваше гърлото ми. Поех си въздух и със сетни сили забих зъби в коравата сбръчкана плът. Той изохка и ме отблъсна инстинктивно. Устата ми се напълни с кръв – солена, гъста като смола. Бях свободен! Скочих на земята и се втурнах към вратата.

Сблъсках се с майка ми, която тъкмо влизаше. По-точно – влетя полугола с разпуснати коси и позеленяло лице като хтоническа богиня. Босите й ходила страшно гърмяха. В едната си ръка стискаше дълга двуостра вилица, а в другата размахваше тежък чугунен тиган. Тя се закова насред стаята и обгърна с пламтящ, гневен взор двамата мъже. Трудно ми е да опиша звука, който се изцеди от гърлото й – нещо средно между тънък лай и болнаво цвилене. После започна бясно да блъска с вилицата по тигана. Притиснах се ужасен до стената. Баща ми трепна и замахна с ръка, сякаш разкъсваше някаква паяжина около себе си.

- Какво правиш?! – смаяно извика той.

Майка не каза нищо. Посочи стареца с вилицата и страховито изръмжа. Дядо уплашено премигна. Цялото му високомерие се беше изпарило. Сега, във фокуса на вторачените ни погледи седеше куха развалина, в която червеите на времето изгризваха последните атомчета живот. Капка по капка сърцето ми отново се изпълни с жалост към стария човек въпреки грозното му предателство.

- Няма как, старче... – въздъхна татко. – Не искам да ти причинявам болка. Повярвай ми! Не искам да страдаш. Ето, изпий тази чаша. Няма да усетиш нищо. Просто ще заспиш...

Майка удари с вилицата по тигана. Долната и челюст войнствено изпъкна.

- Рррррррр!...

Баща ми сякаш се сконфузи и побърза да ни избута от стаята. Обърна се през рамо и рече многозначително:

- Десет минути!

„Ще ядем дядо!”, мислех си трескаво, докато висяхме в коридора и чакахме. Ще ядем дядо! Ще ядем... Разбира се аз нямаше да вкуся и хапка от тази прокълната храна! Това като че ли не подлежеше на съмнение. И все пак нямаше ли да ме принудят да го строя? И нима всичко не се правеше в името на моето мизерно оцеляване? Имах ли право да откажа? Нямаше ли да капитулирам в края на краищата пред гъстата чорба?... Спомних си за чудната способност на дядо да спира времето. Щеше ми се той отново да подложи гръб и за да запуши пробойната, през която проклетите минути нахлуваха в нашия свят. Но дядо вече не притежаваше оная мощ. Беше изхабен, сломен от напора на годините, които се блъскаха яростно на входа и постепенно го разширяваха – беше невъзможно да ги спре. Дочувах глухия им тътен. И виждах как времето се излива над него и го покрива с мътните си води като самотен дънер в долината на миналото.

Стори ми се, че дочух смях зад вратата. Майка и татко застанаха нащрек, стиснали нелепите си оръжия. Не исках да гледам какво ще се случи по-нататък, но чувствах, че нямам право да се махна точно сега. Клекнах до стената и обърнах глава. Внезапно се разнесе тъп удар. Усетих го – направо през пода. Целият блок се разлюля. По стената пробяга тънка цепнатина. Възможно е да беше халюцинация... Ударът сякаш бе отекнал дълбоко под земната повърхност, срутвайки цели пластове; ехото му долетя обратно като мощен тътен, окъпано в яростта на огнените недра. Звукът влезе през петите ми и се разля по цялото ми тяло, карайки всяка костичка да вибрира. Имах чувството, че се разпадам. Видях как родителите ми се втурнаха в стаята... Лъхна ме студен въздух. Прозорецът широко зееше. Стаята беше празна.

Майка се надвеси навън и каза безизразно:

- Край.

- Сега какво ще правим? – изхлипа баща ми. – Какво направихме!

- Не се е мъчил – сухо отбеляза тя. – Трябва да го приберем от долу...

- Какво говориш? – уплашено извика баща ми. – Ами съседите?

- Съседите?...

- Не може да не са видели! Сигурно ще извикат полиция... – объркано рече татко. – Не знам. Той е мъртъв.

- Е, и? – предизвикателно рече тя. – На кого ли му пука. Скоро всички ще са мъртви! Общественият ред отдавна се е разпаднал, но хората са твърде изтощени, за да се възползват... Нямат сили да предприемат нищо извън черупките си!

Запомнил съм тези думи.

- Това е само труп – убедено заключи тя. – Хайде да го приберем!

Минаха покрай мен като зомби, без да ме забележат. Вратата хлопна след тях.

В стаята беше студено. Стори ми се, че е станала голяма. Беше някак зловещо стерилна. Вещите изглеждаха изпразнени от съдържание, безцветни, навяващи чувство за отсъствие. Вятърът размяташе прозрачните бели завеси. Под прозореца се търкаляше проскубаният пантоф на дядо, свидетелство за онази последна, фатална крачка. Представих си го проснат върху циментовата пътека, разпльокан като книжна кесия, а сградите наоколо – опръскани с кръв. Седнах в опразненото кресло с гръб към прозореца. Течението обръщаше страниците на някакъв вестник, забравен до леглото. Чашата стоеше недокосната на масата. На повърхността още плуваше жълтеникава храчка.

Отвън долетя сподавен крясък. Надвих отвращението и предпазливо подадох глава. Имах гадното усещане, че бордюрът ще се откърти и ще полетя в празното...

Долу нямаше никой. Дори петънце!

Майка ми и баща ми се суетяха пред блока: претърсваха рехавите храсталаци, надничаха между грохналите паркирани коли, под пейката, зад кофите... Направи ми впечатление, че прозорците на съседните сгради са плътно затворени, по балконите не се мяркаше жива душа. Спомням си как баща ми се изправи в този кладенец от ледено безразличие, плъзна поглед по вцепенените плоски фасади и се провикна с пълно гърло.

- Еееей, върнете ми гооо! Той е мой! Върнете ми гоооо!!!

Гласът му отекна глухо сред мъртвите стени. Наблюдавах внимателно прозорците. Нищо. Дори пердетата не трепваха.

- Мръсни крадци! – извика прегракнало майка.

Двамата се стовариха на пейката пред входа и се облегнаха един на друг. Изведнъж проумях: някой беше откраднал трупа на дядо! Някой по-бърз и по-гладен от тях. В този миг изпитах истинско облекчение. Нямаше да ядем дядо! Бях спасен!

Спомням си как се довлякоха в онзи късен сив следобед – като пребити псета. Изправиха се пред мен, олюляващи се от слабост, и ме фиксираха с тежки, гузни погледи. Внезапно в главата ми отекнаха зловещите слова на дядо: „Ще си направите друго момченце! Две момченца ще си направите!”

Сега безпощадната му логика изглеждаше още по-непоклатима. Нямаше друг избор. Те двамата или аз! Те бяха цялото, което раждаше такива като мен. Аз бях само филиз, пролетен стрък, осъден да увехне без памет, без потомство... Догодина ще да поникне друг. Никога през целия си живот не съм се чувствал по-незначителен, по-лесно заменим и ненужен! Тогава за пръв път осъзнах източника и основанието на тази огромна власт, която те имаха над мен. И знам, че всичко, всичко в този живот, включително и факта, че сега говоря пред вас, дължа на тяхната върховна милост! Защото те го имаха това божествено право, наследено още от Сътворението, но не пожелаха да го използват. Отказаха се от него; презряха стария закон, за да тръгнат по нов път.

Гледах как се приготвят мълчаливо – раници, топли дрехи, високи обуща, шапки, ръкавици. После препасаха оръжията. Обзе ме смътно чувство, че вече съм присъствал на подобна сцена. Долавях през жълтеникавите наноси на вековете нещо познато в движенията и начина, по който се извършваха тези приготовления. Беше много странно. Татко сложи ръка на рамото ми и каза:

- Синко, ние отиваме да търсим храна. Ти оставаш тук и няма да отваряш на никого! Абсолютно на никого! Ще ни чакаш, докато се върнем.

Бях сигурен, че ги виждам за последен път. Но едва по-късно, сред мрака и тишината на изсмукващия ме до кости глад осъзнах дълбочината на предстоящата самота. Майка силно ме прегърна.

- Няма да се предаваш! – прошепна тя в ухото ми.

Сухите й устни одраскаха челото ми.

- Трябва да се измъкнем незабелязано – бяха последните думи на баща ми.

Ключалката старателно прещрака. Бях погребан в пустия апартамент.

Следващите часове прекарах в някаква летаргия. Всички пердета бяха спуснати. Лежах пред телевизора и зяпах. Струваше ми се, че дават един и същ безкраен филм. В изтощеното ми съзнание образите се смесваха, сюжетите се преплитаха, границите се размиваха... От време на време ставах да пия вода – бяха ми заръчали да поглъщам много течности. Усещах как се събира в корема ми, хладна и тежка като локва живак. Връщах се, целият бълбукащ, и се пльосвах на дивана. Често се унасях, виждах разни неща, но всичко ми се изплъзваше и скоро пак се озовавах пред екрана, втренчен в електронната мътилка. Вече бях нежелан в страната на сънищата! Пред мен лежеше необятната сурова вселена на Смъртта; долавях печалните й тласъци, които малко по малко отмиваха бреговете на моя пясъчен остров... И тогава той излезе от Смъртта и застана в ъгъла на стаята – огромен и подут като разварена наденица. Дрехите му висяха на парцали, тялото му изпускаше гъста пара. Нямаше коса, главата му бе покрита с мехури. Очите му – облещени като порцеланови топчета.

- Дядо! – прошепнах ужасен. – Ти ли си, дядо?

Знаех, че е той! Босите му крака шляпаха като сурови пържоли. Усетих приближаващата топлина. Дядо се надвеси над мен и тикна под носа ми димящата си ръка.

- Яж! – дрезгаво нареди той.

Стиснах устни и извърнах глава.

Зад гърба ми се разнесе звучно мляскане. Надзърнах през рамо и видях как той отхапа голямо парче от ръката си. Миризмата на варено месо ме влуди. Напразно се мъчех да си внуша, че това е само кошмар. Дядо стоеше пред мен, болезнено реален и продължаваше да дъвче невъзмутимо.

- Хапни си, момко! – рече той и отново протегна ръка.

През отхапаното се виждаше жълтеникава кост. Дръпнах се рязко назад, а дядо се разхили и пак заръфа крайника си. Ноктите му бяха окапали.

- Глупаво момче! – изръмжа той с пълна уста.

Видях го да си тръгва, прегърбен и димящ, а стените сякаш се отдръпваха пред него и стаята ставаше все по-голяма. Оглозганата му ръка висеше край бедрото като метална шипка. Гледах след него, докато се стопи в безкрайната равнина на нищото...

Лежах, унесен в затихващия ритъм на органите си, когато долових подозрително щракане. Идваше от антрето. Пердетата скъпернически пропускаха мърляви струйки светлина. Отдавна бях изгубил представа за времето. Телевизорът продължаваше да излъчва салата от образи и думи. „Надушили са ме!”, казах си. Нямах сили да предприема нищо. Чух как входната врата се отвори. Представих си няколко яки мъже с кръвясали очи. Знаех, че е безполезно да моля за милост. Щяха да ме схрускат като пържена рибка!

Зърнах ги през пелена от сълзи... Два размазани силуета. Различих гласа на майка ми. Звучеше уплашено. Повдигнаха ме, избърсаха лицето ми. Чух баща ми казва: „Спокойно, дай му да хапне...”

Да хапне.

Поднесоха ми пълна шепа с нещо бяло... Имаше хлебен вкус. Леко сладнеше и се топеше в устата ми, оставяйки странна топлина, която постепенно се разливаше по тялото ми. Погълнах няколко шепи една след друга; имах чувство, че мога да изям цяла планина от този необикновен продукт. Дори не се сещах да попитам какво е... Просто се тъпчех. Ако беше обикновена храна, със сигурност щях да получа преплитане на червата. Но това беше различно. Да. Сякаш се усвояваше директно от организма, без да слиза до стомаха. Никога не бях ял подобно нещо!

За съжаление не разполагам с образци от тази благословена субстанция. По стар навик майка ми се опита да консервира известно количество от нея, ала претърпя тотален провал. Още на втория ден храната започна да гние, в бурканите се завъдиха някакви дебели червеи и ние се принудихме да ги изхвърлим. Така че преки доказателства липсват. И все пак цели четиридесет дена аз се хранех само с това – виждах как всяка вечер родителите ми се стягат за път и излизат, за да се върнат на другия ден с пълни раници. Нямам представа колко души са се възползвали от това необикновено явление. Дали някой друг изобщо го е забелязал, освен майка ми и баща ми?... Ще ви припомня, че нито вестниците, нито телевизията по онова време съобщават нещо за подобен феномен. От друга страна, мащабите на явлението са такива, че изглежда крайно невероятно то да остане незабелязано. Предполагам, че с течение на времето ще се появят и други свидетели. Иначе би било твърде жалко.

Често съм се чудел – защо тъкмо те? Моите родители! С какво бяха заслужил тази висша благодат? Не знам. Може би – просто късмет. Не мисля, че са били специално избрани. В това няма никаква логика. Разказвали са ми, че след като излезли в полето, изведнъж задухал силен вятър. Двамата се скрили в някаква яма и почти веднага заспали, смазани от недохранване и емоционално изтощение. Събудили се чак призори, сгушени един в друг като малки деца, потраквайки със зъби. Полето било покрито със слана. Хладното оранжево слънце плавно се издигало над хълмовете. Вятърът бил издухал облаците. В далечината се мержелеел скучният контур на града, пронизан от няколко комина. Двамата напразно се озъртали с надежда да мярнат някой помияр. Но светът изглеждал съвършено необитаем. И чак тогава се сетили да погледнат в краката си... Сред искрящите нишки да ледената паяжина открили някакви бели топчици. Помислили, че са гъби. Събрали известно количество. Били меки и лепкави като тесто. Престрашили се и ги опитали. И веднага разбрали, че това е най-чистата, най-питателната храна, която някога са вкусвали! Ядели и плачели от щастие. Цялото поле било застлано с този необикновен продукт. Едва по обяд установили, че топчиците започват бързо да се топят и да изчезват, но те вече били натъпкали раниците си.

Майка и татко свидетелстват, че на полето нямало никой друг освен тях. И все пак полето е твърде голямо... Винаги съм се питал, защо те не споделиха откритието си с някой друг –съсед или, да речем, роднина. Отговаряли са ми, че на тях също никой не им казал. Напротив, платили цялата жестока цена на своето познание. Изтъкваха не без основание, че полето си е стояло там, накрай града, през цялото време – достатъчно било човек да излезе сутрин рано и да събере храната. Следователно, както вече казах, не може да се твърди, че те са били призвани да разкрият пред населението някаква тайна. Защото нямало никаква тайна. Всичко било явно, дори очебийно! Значи нямало нужда и от пророци. Не по-малко учудващо бе отношение им към самата храна. Никога не са проявявали особен интерес към произхода й, макар че изпробваха различни варианти на приготвяне – варена, печена, задушена... винаги вече превъзходна и стигаше точно за трима ни. Но не съм ги чувал да благодарят на никого за това изобилие.

Така завърши нашата гладна одисея. В средната на пролетта държавата ни получи оня дългоочакван заем от 700 милиона долара и нещата бавно започнаха да се оправят. Отново се появиха разни стоки. После дойде богатата реколта и през есента вече никой не гладуваше. Естествено, преживяното остави дълбоки следи в психиката на много хора. Неслучайно никой не обича да говори за този период от живота си. Предпочита да го заключи в себе си, ако може съвсем да го изличи от паметта си. Поне с моите родители е така. Както знаете, хората от тяхното поколение категорично отказват да сътрудничат на международната общност за установяването на истината.

Често си мисля за дядо... Нещо ме кара да се съмнявам, че е мъртъв. Тогава в суматохата, не отчетохме, че живеем само на втория етаж. Скокът от такава височина рядко е смъртоносен, нали. По-вероятно ми се струва дядо да се е престорил на умрял. Защо не? На следващата година получихме мистериозна картичка от Северна Корея без текст. Може пък и да е грешка. Нямам представа как би се добрал дотам. И все пак тази мисъл ми харесва. За всекиго трябва да има място под слънцето.

Днес ние, българите, сме сред най-младите нации в света... На фона на безнадеждно застаряващата Европа това би следвало да бъде едно неоспоримо предимство за членството ни в тази благословена структура. За съжаление мнозина от хората там не мислят така. Те са по-скоро уплашени от неяснотата, забулваща някои аспекти на най-новата история. Понякога играещи край блоковете деца се натъкват на подозрителни останки – челюсти, прешлени, кости... Намират се, искам да кажа, макар и не всеки ден. Децата обичат да си правят разни украшения от тях, носят ги на шиите си, разменят си ги... Това поражда известни тревоги и цивилизования цвят. Но не доказва нищо. Където живеят хора, винаги остава по нещо, нали?