СПАСИТЕЛЯТ

 

Автор: Алек Попов

Направи добро, па го хвърли в морето

Народна пословица

 

 

Аз съм един нахакан дангалак, който е дошъл на тази бригада само за да отбие номера. Иначе няма да ме запишат в университета.

Външният ми вид често мами, казват: „Хубаво момче.” Наистина изглеждам прибран и свестен, но имам един лош навик, който ме проваля. Присвивам уморено очи, а погледът ми тече бавно като жълта река. Това не минава, хората обичат да ги гледаш честно и открито дори като ги лъжеш.

Ние работим в консервен комбинат, където затварят плодове и зеленчуци. Смърди отвратително и е много мръсно. Работят главно момичета. Нещо привлекателно на пръв поглед, обаче повечето не струват. Да, ама се оказа, че не съм си отварял добре заспалите очи... Още първите дни се залюбих с една самотна лелка, отговорничка на цех, която ми попълваше присъствената карта. Оттогава не прекрачих заводския праг повече от два три пъти, и то само за очи. Колебаех се дали цената, на която се продавам, не е прекалено ниска.

Тя се наричаше Флора и напълно съответстваше на представата ми за жена с подобно име: около четиридесетте, едрогърда, с млечнобяла кожа и живи миши очета изпод кестенявия бретон. Вдовица. Имаше син в казармата, живееше сама. Беше й писнало от космати запотени самци, затова избра мен. Аз съм много интелигентен. Бяхме тип-топ. В малката й квартира, затрупана от вещи, тя съумяваше да вдъхне уют, който, при все че имаше нездрав дъх, беше достатъчен да задържи човек като мен, копнеещ за ласки и топлина. Мебелите бяха пропити с миризма на манджа – тя готвеше превъзходно. „Жорж!” – провикваше се тя от кухнята, бях я научил да ми вика така, макар че се казвах съвсем иначе; харесваше ми пролетарският акцент, с който го произнасяше. Обикновено дремех на един омазнен диван като тлъст котарак. Устройвахме си малки чревоугодни празници. Тя подбираше най-вкусните мръвки, потапяше ги в сос, завърташе ги на вилицата си и ги тикаше в лакомата ми уста. Привикнах да вдигам чашата с господарски замах. След вечеря ме чакаше вана, над която танцуваха облачета пара, а тя присядаше на трикрако столче и триеше в упоение гърба ми. Нощем разбрицаното легло скрибуцаше като каруца на път а оня свят, едно от онези старовремски легла с изписани мечета и горички върху таблите. Покойникът от снимката на стената наместваше с треперещи пръсти очилата си. Събуждах се към единадесет, до леглото ме чакаше термос с кафе. Към един часа Флора се връщаше от работа, обядвахме разкошно, после отново заминаваше, а в мен нахлуваше пустотата на ранния следобед. Вземах пари и излизах навън, знаех едно закътано барче в старата част на града. Беше есен, опашката на лятото се влачеше по тротоарите. Скитайки, се опитвах да формулирам мисли за разделението на труда. Срещах се с познати от бригадата, в очите им се таеше завист – биха дали мило и драго да загазя по някакъв начин...

Един ден случайно слязох в завода, Флора се обади да й донеса нещо. Шляех се из цеховете като муха без глава. Пред машината за доматено пюре неочаквано спрях. Един ангел в мърлява бяла престилка храбро бъркаше доматите с дълъг прът. Светъл перчем дръзко пресичаше прелестното чисто личице. „Тия са луди! – възкликнах наум. – Мястото на ангелите е край леглото, а не над копанята!” Заобленото й телце ме наведе на мисълта, че мога донякъде да изправя тази несправедливост. Като начало реших да й помогна. Зачудена, тя ме стрелна признателно с пъстрите си очи. Гнусливо улових лепкавото гребло, но за щастие машината спря. Тя се облегна неловко на поточната линия, помоли ме за цигара. Пушеше от притеснение. Наричаше се Вилма. Тъкмо се разговорихме, когато изникнаха приятелките й. Бяха зарязали глупачето сам ода се справя с живота. Разбира се, и трите не приличаха на нищо, но си личеше, че са хитруши. Ходеха да пикаят заедно по три часа, а през това време яребичката гребеше самоотвержено в червения бълвоч. Наложи се да се запозная и с тях. Внезапно машината потегли. Тези допотопни чудовища са непредсказуеми! Вилма залитна, подхлъзна се и падна върху поточната лента... Всъщност не направих нищо особено – спуснах се и я дръпнах. Просто там, където щеше да попадне главата й, попаднаха моите пръсти. Кръв, писъци, сълзи – трябваше да припадна, за да бъде картинката пълна. Пък и си ме болеше...

Сега се излежавам в окръжната болница и очаквам свиждане с родителите си. Някой глупак се обадил. Бригадата е към края си. Ще ме представят за награда. Посещават ме същите хора, в чиито очи доскоро се таеше завист, сега ми съчувстват най9искрено. Предполагат навярно, че ще осакатея. Каква ли физиономия ще направят, ако научат, че ще се отърва само с малък белег. Така поне твърдят лекарите. Флора редовно изпраща храна. Тук дават някаква помия. В това отношение няма грешка. Укорява ме, че съм бил толкова непредпазлив. Понякога и аз се разкайвам мъничко пред себе си, ако наистина бях осакатял, нямаше да си го простя. Иначе всичко е тип-топ. По цял ден пляскам карти с другите болни. В отделението имаше една сестра, веднага й хвърлих око – руса, висока кобила. Викаха й Зойка. Изострената похотливост на болните сякаш се предава и на обслужващия персонал. Скоро се пожелахме взаимно. Повлия донякъде и репутацията ми на герой. Беше омъжена, но това не попречи да задоволим прищявката си още при първото й нощно дежурство. В дъното на коридора имаше тясна стаичка, натъпкана с мръсно бельо, пижами и покривки, събрани за пране на големи вързопи. Промъквах се там след вечеря и се забавлявах, доколкото мога. Зойка не беше лишена от привлекателност, но аз като че ли бях охладнял към тази порода. Прелестите й будеха у мен чисто животински възторг. Освен това не беше твърде умна, а пък аз изпитвах нужда да разговарям за възвишени неща. Междувременно идваше моята яребичка, Вилма. Носеше ми цветя... Присядаше на ръба на леглото и мило се разбъбреше. Всеки път й правех място, за да седне по-навътре, но тя сякаш не забелязваше и сядаше винаги от края. Личеше си, че благодарността напира в нея, но не умееше подходящо да я изрази. Исках да й помогна. Стремях се да разпаля у неу чувството за вина: често я прекъсвах, стенейки, и скърцах със зъби, при все че вече съвсем не ме болеше. Описвах с подробности състоянието на раната: „Това огнище, което пулсира!” Уверявах я, че ще остана сакат; ръката ми, Божичко, бедната ми ръчичка! Тя плаче и кърши ръце.

- По-добре да бях умряла! – изтръгва се от нея.

„Да, по-добре! – стараех се да й го набия в главата. – По-добре да беше пукнала, отколкото твоят спасител да оплаква младостта си и да крие ръката си в черна ръкавица.”

Най-сетне се довлякоха и нашите. Имах да уреждам сметки с тях. Майка ми е лекарка, но баща ми й забрани да ми издава медицинско за бригадата. Деспот! Досега винаги ме спасяваха, а сега почти ме изгониха: върви се труди. Един вид съм наказан. Сърдеха се, че не помагам вкъщи, изкарвам лоши бележки и не получавам стипендия. Лично на мен ми е все едно, аз съм за чистата наука. Но те роптаят – той, а тя го слуша за вси4ко.

- Имаш посещение! – смигна ми Зойка.

Възприех строг, съднически вид. Баща ми е внушителен, майка ми не. Някога е минавала за миньонче, сега прилича на пекинез. Но двамата заедно изглеждат добре. Баща ми носи черна пазарска торба, натъпкана с лакомства, която го прави малко смешен. Майка ми се спуска да ми оправи възглавницата, налага се да изтърпя целувките й. Не я харесвам като жена.

- Разбрахме за твоя подвиг – тържествено каза баща ми.

- Спасих от смърт едно момиче – скромно поясних.

- Гордеем се с теб – поде майка ми.

При тях гражданските емоции изпреварват човешките. Мълчаливо протегнах бинтованата си ръка.

- Слава Богу, не е страшно!... – Възкликна радостно тя, но тутакси разбра грешката си.

Попречиха ми със сила да се обърна към стената. Един през друг заизваждаха подаръците от торбата, потърсиха къде да ги сложат, но шкафчето ми бе натъпкано с провизии от Флора.

- Кои е надонесъл всичко това? – изненада се баща ми не чак до там приятно.

- Работници... – промърморих.

- Искаш ли да се поразходим навън? – попита майка ми, колкото да каже нещо.

- Изгубих доста кръв... – отговорих уклончиво.

- Можем ли да направим нещо за теб?

Не смеят да ме погледнат, вече съм сигурен, че изпитват угризения. „Абе я пътувайте...”, викам си на ума, но тъй като ги щадях все пак им рекох най-приятелски:

- Вижте какво, аз защитих с чест семейното име, с което доказах, че съм способен за самостоятелен живот. Искам да ми намерите отделна квартира и повече да не ми се бъркате за нищо. Разбрах колко струват вашите съвети, стига ми само вашата подкрепа.

Забелязах с удоволствие как фасонът им се смачка. Вече не изглеждаха толкова добре. Бяха хванати на тясно. Започнаха да мънкат, непонасям това. Не исках да виждам повече огорчените им лица, затова ги помолих излъгах, че ми се вие свят и съм уморен. Странно, когато си тръгнаха, наистина изпитах облекчение. Вживявам се.

Ясно бе, че Вилма ще ми бъде благодарна до гроб. Но също така бе ясно, че не е влюбена в своя спасител. Не че това е кой знае колко важно, но аз държах да получа своето. Тя беше възпитана някак особено глупаво дори нелепо за нашата съвременна епоха. Избягваше да ме целува по устните и пъдеше ръката ми от коляното си. Подразбрах и нещичко, което окончателно ми вбеси. Един ден довтаса с някакъв русоляв дръвник, когото представи за свой приятел. И този тип има наглостта да ми благодари! Но върхът, върхът е, че той носи китара! Предлага да ми подрънка, ако другите в стаята нямат нищо против. То се знае, останалите болни са очаровани и аз вече не мога да го изгоня или да го врасна по главата с лютеницата на Флора. Дрънка цяла вечност, ръкопляскат му.

- Какво ти става? Много ли те боли!? – уплашено пита Вилма.

„Почакай малко, гадна мръснице! – викам си на ума. – Неблагодарница, ще ти дам да разбереш! Затова ли рискувах живота си. Да беше станала на лютеницата.” Не бях на себе си от злоба. Реших да не отлагам повече. Задържах я две минути, онзи вече си бе излязъл. Казах й, че утре рано ми предстои сложна процедура, може дълго да не се видим, затова я моля да дойде за малко вечерта.

- Трябва да ти кажа нещо много важно – прибавих загадъчно.

Нямаше как да ми откаже, в края на краищата, тя беше причината да стигна дотук. Нищо не можеше да ми откаже! Две нощи подред Зойка беше дежурна, тази вечер щеше да си нанка у дома. Имах половинка водка и бутилка вино за всеки случай, макар че право да си кажа, ми се струваше унизително да се подмилквам и да я черпя, след като и бях спасил живота. В уреченото време Вилма дойде сама. Беше силно смутена, когато я заведох в своята бърлога, но както вече споменах, тя имаше глупаво възпитание. Обясних й, че ключът ми е даден заради смелата постъпка, в знак на благодарност. Накарах я да седне върху един вързоп, застанах пред нея и мълчах цяла минута, втренчен в миловидното й личице като жив укор. Най-сетне тя не издържа и ме попита какво искам да й кажа. Тогава й съобщих следното:

- Аз ти спасих живота, като пролях кръвта си, а ти как ми се отплащаш за това!? Ето, аз съм инвалид по твоя вина, заради твоето безразсъдство и непростимо кокетство. Моралната страна на въпроса ми е безразлична, но каква ще бъде действителната стойност на моята награда, освен насмешките и презрението на момичетата – размахах пред очите й бинтованата си ръка. – В техните очи аз съм урод! Ала двойно по-уродлива е твоята неблагодарност. Водиш ми тук своя приятел и още се хвалиш колко умело свири той с десетте си пръста, но искам да те запитам къде беше той, когато ти падна върху лентата? Сигурно е дрънкал някъде, докато аз ти спасявах живота. Или си мислиш, че съм бил длъжен? Напротив, ти си длъжна да ме възнаградиш за стореното добро. Затова те извиках тук.

Силни думи – тя ридаеше. Изглеждаше толкова безпомощна... Измъкнах шишето.

- Пийни си – казах, - ще ти олекне.

- Тя жадно надигна бутилката. Личеше си, че не е свикнала, пиеше бързо, на големи глътки, които навярно изгаряха гърлото й. Уплаших се да не повърне и дръпнах шишето от ръцете и.

- Имай мярка! – смъмрих я.

Оставих бутилката на земята, казах й да стане и да се съблече. Тя се подчини, като хълцаше и бършеше сълзи. От това заключих, че най-сетне може би е разбрала благородството на моя порив. После всичко се нареди от само себе си. Беше тип-топ. Обичам яребичките. Незная дали те ме обичат, но аз ги обичам. Когато я изпращах до задния вход, моята яребичка мълчеше с наведена глава. Навън се съмваше нежно и аз в прилив на доброта я погалих по косата.

- Нямаш основания да се измъчваш – ласкаво й казах.

- Сега квит ли сме? – тихо попита тя.

Това бе арогантен въпрос, който никак не подхождаше на тона й. Нима трябваше да се пазарим? Все пак аз й бях спасил живота.

След два дена ме изписаха. През това време тя не дойде нито веднъж. Изглежда, беше забравила какво бях сторил за нея. Същия ден свърши и бригадата. Всички се разотиваха кой откъдето е. Видях я на автогарата с голям сак, седеше встрани от другите и гледаше празно. Научих, че през последните дни в нея настъпила някаква странна промяна: затворила се в себе си, рядко говорила, страняла от всички. Приближих се и я заговорих:

- Здравей, как си?

Изглежда ме като обезумяла. Очевидно се стресна, тъй като я бях заобиколил откъм гърба. Изчаках да си възвърне дар-слово и попитах:

- Къде е твоят приятел?

- Скарахме се... – промърмори тя.

При все че бях информиран, достави ми удоволствие да го чуя от нейната устичка, която знаеше така сладко да целува. Настаних сака си до нейния и седнах на пейката. Наоколо – старци, деца, бригадири, цигани, войници, бременни... Бохчи, денкове, кашони, живи пилета и кокошки, струпани направо върху земята. Лъскави храчки блещукат между краката като монети от двадесет стотинки. Богата страна сме! Хем зяпам народа, хем нея под око държа. Времената сега са такива, че много не може да се разчита на хорската благодарност. Най-сетне по микрофона – за рейс номер еди-кой си, отпътуваш за градчето К. Тя трепна, грабна сака си и се запъти към автобуса. Аз – подир нея.

- Сякаш сме в една посока – усмихнато отбелязах, като й направих път да се качи.

Тя пребледня, олюля се, щеше да падне. Бях разучил и подготвил всичко отпреди. Побутнах я лекичко отзад, сякаш я конвоирах. Настаних се до нея с пеещо сърце. Потеглихме. През прозореца зърнах Флора с работната й манта, връщаше се от болницата, тромава и нажалена. Минах на две крачки от нея, не желаех въздушни целувки и дръпнах мръсната завеска с надпис „Автотранспорт”. Пътувахме мълчаливо. Напразно се опитвах да подхвана разговор. Скучаех.

К. се оказа неголямо балканско градче. Огромен надпис край пътя известяваше, че то има славни традиции. Имаше нарисуван един човек, предположих, че това е портрет на кмета. Попитах хората наоколо дали това е кметът, те ме изгледаха мрачно, ала не казаха нищо. Свити хорица. Рейсът ни свали насред площада. Полека-лека другите пътници се разотидоха, останахме само ние двамата. Това, че не ме заряза веднага, бе добър знак. Но така не можеше да продължава вечно. Местните ни бяха забелязали, вече дори ни сочеха – тук в провинцията хората не са много дискретни.

- Виж какво – казах твърдо аз, - дойдох чак дотук, за да те подсетя за нещо... Очаквах сама да се сетиш, но очевидно за теб границите на човещината са твърде тесни. Аз ти спасих живота, при това пострадах, а как ми се отблагодаряваш ти? С пот на челото изпросвам всяка трошица! За всичко трябва да ти се напомня! Хайде, заведи ме у дома и ме представи на роднините си. Разкажи на всички за доброто, което ти сторих.

Незная как успя да запази самообладание, мисля, че донякъде го очакваше. По улицата ни спираха, тук всички се познават: питат, разпитват. Стрелват ме с очи и много значително се подсмихват. За какъв ме вземат? Озовахме се пред бяла двуетажна къща, в жълтия есенен двор стърчеше кокетна беседка. Около входа грееха високи яркооранжеви цветя като факли. Едва прекрачихме прага, изквича невидимо прасе и в миг разголи хищническата природа на този благовиден пейзаж. Посрещна ни майката, овчедушна на вид, с рокля на точки.

- Тоя ми спаси живота – посочи ме Вилма, изу си обувките и влезе:

- Аз и спасих живота – подадох делово ръка.

Жената се стъписа и най-почтително ме покани.

Холът вонеше на нафталин, личеше си, че не се използва достатъчно. Видях, че няма пепелници и веднага ми се допуши, запалих. Като някакво човече на пружини тя скокна и ми донесе един розов стъклен пепелник. Свикнала е да прислужва – тази естествена склонност у жените, изглежда, е причина за тяхното неравноправно положение. Нямаше търпение да научи всичко. Вместо това я попитах дали има кафе? Тя усети, че нейното любопитство е станало причина да прекрачи най-елементарните закони на гостоприемството. Сконфузи се и зашляпа към кухнята, като мънкаше извинения.

Гълтах тютюневия дим, сърбах кафе и с увлечения разказвах за подвига си. Аз не се срамувам от това, което съм извършил. Тя слушаше, ахкаше високо и разглеждаше бинтованата ми ръка като най-скъпа реликва. После се прибраха от работа бащата и сестрата. Оставих майката да им разкаже всичко, като кимах от време на време на най-патетичните места. Баща й бе тлъстичък чиновник в кметството, а сестра й – учителка.

Тя беше две или три години по-голяма от Вилма, преподаваше в отделенията. Високо, стройно момиче с спокойни черти. Вилма, студентка, бе надеждата на фамилията: нямаше да го понесат, ако нещо лошо й се случи. И ето, аз я избавям от явна смърт. Но къде е тя? Неблагодарно същество! Бързо я викат да слезе. Те са възбудени.

- Вилме, благодари ли на този храбър младеж, който е пострадал заради теб?! –крякнаха в хор.

Крива усмивка се изписа по лицето й. Наложи се да ми благодари пред всички.

- Мили хора – подех аз, - наистина подобно нещо не се случва всеки ден. Трябва да се отпразнува! Най – голямото богатство на този свят е животът, с главно „Ж”, останалото е суета. Разбрах, че имате прасе. Предлагам да го заколим, да поканим гости и да се повеселим като награда за преживяната опасност.

При тези думи бащата и майката увесиха нос. Обади се дребнособственическият им инстинкт. В очите на Вилма просветна злорадо пламъче.

- Ама какво има да се умува! – намеси се разпалено сестра й. – Да не беше той, нямаше да я има нея!

Удивително вярна мисъл. Това момиче започва да ми допада. Излязох на двора, за да видя как ще заколят прасето. Този закръглен тип се оказа хладнокръвен убиец. Чак ма хвана страх, като гледах окървавените му ръце; топлата баня възбуждаше пълничките бели пръсти, които радостно танцуваха по дръжката на ножа... Но лицето му запази служебния си израз, допи отсянка на лека тъга. Тогава не обърнах достатъчно внимание на този факт. През това време майката обикаляше близки и познати, канеше ги на прасе. Сестрата надзърташе иззад пердето на втория етаж.

Вечеряхме заедно като едно голямо семейство. Надойде сума ти народ. Повечето си мислиха, че става дума за годеж, и учудено повдигаха вежди, щом узнаеха истинската причина за празника. „Спасил й живота! – предаваше се от уста на уста. – Спасил й живота!” Вдигаха тостове за нейно и за мое здраве. Тя седеше до мен и с вида си сякаш искаше да внуши: „По-добре да бях пукнала!” Когато я питаха: „Така ли беше?”, процеждаше само „да”, забила поглед в чинията, без да хапва хапка. От другата ми страна седеше сестра й, която се червеше заради малката неблагодарница. Вече няколко пъти смутено ми прошепва:

- Простете й, тя е много горда...

Влажният й дъх нежно гали ухото ми. Кимам великодушно.

- Имах случай да се убедя... – но в гласа ми се прокрадва горчивина.

- Ах, простете й!

Тя ми се нравеше все повече и повече. Пийнах си доста и се натъпках с печено. Зави ми се свят. Виждах масата през пелена от цигарен дим. Вилма беше отишла да спи, останалите бяха пияни, дори не можеха да станат. Излязох да подишам чист въздух. Евгения – така се наричаше сестрата – не се отделяше от мен. Седнахме в беседката. Беше хладно и миришеше на прясно заклано прасе. Тя ме гледаше с ей такива очи.

- Безкрайно съм огорчен – казах, - че веселбата премина в безпросветно пиянство. Повече не съм нужен на никого. Сестра ти е жива и здрава – за вас това е повод за пир, но за мен е извор на страдания. Направих й добро, а тя ми се изплю в лицето. Как да разбирам това? Явно целият ви род е такъв, щом мълчиш и дори не се опитваш да вникнеш в ужасното ми положение – тикнах ръката си пред лицето й. – По ваша вина! Не съм грозен, а всички ме смятат за половин човек. Докажи ми, че не е така в името на сестра ти, която спасих от явна смърт!

Тя ридаеше, хванах я за ръката и я замъкнах в сухия царевичак зад беседката. Подпрях я на един дирек. Мокрото й лице бе втренчено в облаците, устните й беззвучно се движеха, сякаш мълвяха молитва.

- Няма бог! – рекох назидателно и вдигнах полата й. Отдръпнах се като опарен. Тя нямаше гащи!

- Какво значи това? – извиках потресен. – Къде са?

Нощта бе тъмна, царевичакът загадъчно шушнеше. Изпитах почти мистичен ужас.

- Тук – простичко рече тя и се потупа по джоба.

Вече не хлипаше. Държеше си полата вдигната, а краката й се белееха в очакване. Извърнах се и побягнах към къщата.

Цяла нощ се мятах в кошмари. Счуваха ми се стъпки и дишане край вратата,

дори на два пъти се почука. Същевременно изгарях от срам, но какво можех да направя. Бруталните обстоятелства ме смазаха. Съвзех се чак призори. „Бягай оттук, Жорж!” – ми нашепваше моят вътрешен глас, но гордостта ми жадуваше за реванш. Утрото дойде със ситен дъждец и лепкава тежка мъгла като пара. Беше работен ден, въпреки снощното пиянство в кухнята тракаха съдове. Дълго се плисках на мивката с ледена вода, докато лицето ми изтръпне. Струваше ми се, че няма да бъда мъж, ако сега се откажа... Тази сган трябваше да получи последен урок. Неблагодарници! С яда ми се възвръщаше и силата. Заварих ги да дробят попара в дълбоки паници. На миндера къртеше смрадлив дъртак. Голямата дъщеря бе заминала да преподава, а малката още спеше. Някакъв свако, останал да пренощува, търкаше с юмруци заспалата си мутра. Изгледаха ме тъповато, с телешко учудване, като нещо паднало от небето. Какво съм? Кой съм? Защо съм тук? Разясних им го просто и ясно:

- Аз спасих дъщеря ви от сигурна смърт. В резултат на това пострадах. Зная, че тя ви е най-скъпото, да видим как ще ми се отблагодарите... Наслушах се на красиви думи! Очаквам да получа нещо конкретно в замяна на пролятата кръв. Зная, че съм в правото си да искам много дори само поради факта, че вие не ми предложихте нищо. Но за да видите, че не съм алчен, ще ви поискам само толкова, колкото да ви спася от угризенията на съвестта и справедливия укор на обществото. Дайте ми две хиляди лева и нека се разделим като добри приятели.

В очите им пробягаха няколко нули. Лицата им се ожесточиха.

- Това са много пари... – възкликна бащата.

- Пазарлъкът е излишен! – възмутено отвърнах. – Всички вие се надявате, че този, който ви стори добро, някак си ще забрави за това и няма да ви досажда с натякване и молби... Така е, защото хората, които вършат добро, по правило са благородни и никога не изискват нещо в замяна. Ако обаче се случи, както сега, човек да ви поиска нещо дребно, започвате да го укорявате в корист и да извъртате работата така, че вместо вие да се червите, черви се той и накрая предпочита да избяга с празни ръце. Но дори човекът да е лош, това не изменя същността на стореното добро и той заслужава толкова, колкото и добрият. Няма да помръдна оттук, докато не получа тези пари, които ми се полагат!

Моите думи видимо ги умърлушиха. Свакото зацъка с език. Облак от мисли засенчи погледа на бащата.

- Как пък ги изчисли! – злобно подхвърли майката.

Но в този момент подобни язвителни забележки не можеха да ме засегнат. Закръгленият чиновник се надигна от масата и излезе навън, като повика и другите. Зад вратата се разрази глух спор: „Ти луд ли си, толкова пари!”, „Тя е моя дъщеря и това са мои пари!”... Гласовете полека-лека стихнаха, изглежда, се споразумяха. Нямаше да се изненадам, ако се върнат с парите. Те приличаха на хора, които държат големи суми, зашити в дюшеците. Изминаха десетина минути, през това време старецът върху миндера с пъшкане се обърна на другия хълбок. Върнаха се и наистина донесоха пари, дебела пачка, увита във вестник. Сложиха я пред мен. Надникнах вътре да не би да има празни листове и скрих пачката в якето си. Нарамих сака, нямах повече работа тук.

- Почакай – спря ме свакото на излизане, - искаме да се убедим, че още днес ще си тръгнеш, за да не плъзнат слухове из града. След петнадесет минути има влак, само че гарата е далеч оттук. Ако нямаш нищо против, ние ще те закараме, за да не го изпуснеш.

За миг ми се стори, че тези хора са се вразумили, и с радост приех. Едва после разбрах колко наивен съм бил и колко слабо съм познавал човешката природа... Пътят виеше през неравна, пресечена местност; от двете страни се редяха жълто-кафяви шубраци, в дола шумеше буен поток. Шосето беше пусто. Свакото караше, до него седях аз, на задната седалка – бащата. Двамата бяха неспокойни. Ръцете на шофьора се потяха и той ги бършеше в панталона си. Внезапно направи някакво рязко движение, при което моторът изрева и се разтрака. Не вярвам да беше нещо важно, ала свакото наби спирачки. Тези еснафи треперят за всеки болт. Спряхме отстрани на пътя. Слязох да се поразтъпча. Двамата мъже отвориха капака на двигателя и се завряха вътре. Изпиках се зад един храст. Мислех си, че сигурно ще закъснея, когато ме повикаха. Щом ги зърнах, подуших нещо недобро. Всеки държеше по една щанга в ръка и бавно приближаваха.

- Давай парите! – изхриптя бащата.

Значи така: вълкът кожата си мени, но нрава – не.

- Няма! – отвърнах. – Те са мои.

- Не са...

Отстъпих, понечих да избягам, ала зад гърба ми зееше дълбока урва. Нямаше да се оставя да бъда така подло ограбен. Сграбчих два камъка от земята, за нещастие не бяха достатъчно едри. Двамата мълчаливо настъпваха, омагьосани от злата сила на парите. Мерех се в лицата, но улучих вратовете. Това ги разяри. Счепкахме се. Сигурен съм, че не искаха да ме убиват нарочно. Стана случайно с едно от железата. Дори не ме заболя. Изведнъж видях всичко отгоре: локва кръв, две изплашени фигурки, които се суетят. Хващат тялото ми за ръцете и краката, напъхват го в багажника. Обръщат колата и дават газ. Аз – над тях.

Всичко се нареди тип-топ. Проведе се издирване, което не даде резултат. Родителите ми изглеждаха безутешни. Сега си мисля, че те заслужаваха точно това, само че тогава не ми хрумваше, пък и много се боях от смъртта. Всъщност не мога да им простя, че тъй дълго са скривали от мен, че душата е безсмъртна. Възможно е и те самите да не са го знаели, но всичкото това го пишело някъде – аз не съм го прочел. Защо? По чия вина? Тук съм на голяма почит, понеже съм жертва.

Имам право да се шляя навсякъде и никой с нищо не ми досажда. Едва сега разбирам колко глупаво съм търсел награда за доброто, което сторих, ТАМ; когато тя ме е чакала ТУК. Спокоен съм, че моите убийци няма да избягнат възмездието, както това вече се случи долу. ТУК на практика важи великият принцип – от всекиму според възможностите, на всекиму според делата.

През пролетта пазачът на язовира, близо до К., се натъкна случайно на едно полуизгнило и полуизядено от рибите тяло. Следствените органи прибързаха да заключат, че тъкмо това е моето тяло. Истината е друга. Тленните ми останки почиват недалеч оттам, в една горичка, където никой няма да ги намери. Не изключвам самият аз да съм внушил на убийците си тази идея, докато съм кръжал над тях, но може и те самите да са се досетили. Ако е така, сърдечно благодаря. Полека-лека тялото ми изгаря в земята, превръща се в тлъсти бучки пръст, а над него току-що разлистените буки сладостно шумолят.

През лятото на същата година майка ми и баща ми посетиха един от онези домове за деца без родители. След дълго взиране, избиране и колебание те се спряха на едно хилаво тригодишно момченце с голяма стригана глава. Когато доволни откарваха детето вкъщи, аз прочетох мислите им. „Този нещастник, казваха си те, ще ни бъде благодарен до гроб за доброто, което му сторихме. Ще ни слуша за всичко и няма да се отделя от нас чак до старини. Ще бъде съвсем различен от родния ни син, който по всичко си личеше, че ще бъде неблагодарник.” Гениално прозрение! Но в този миг на мен ми беше страшно мъчно за детето в жълта тениска, което уплашено седеше в таксито и се дърпаше в ъгъла като зверче. И като предчувствах бъдещите му, с нищо незаслужени страдания, аз се стрелнах нагоре, за да измоля най-ужасното наказание за неговите благодетели.