ЗА ВКУСА НА ИМЕНАТА

 

Автор: Георги Господинов

 

Историята се върти около това, колко значими са нещата, които не познаваме, и колко по-значими от тях са техните имена. В този смисъл за мен „Роза Бела” и „Бьоф Строганов” са важни, тъй както за други са важни „патица с портокали” (и как звучи - заоблено, с много широки гласни) или „наденички по норвежки”, или „цикория по фламандски”, или най-накрая „сладко-киселата захаросана риба тан-су-ю” с джинджифил на върха на ножа и много соев сос. По онова време, преди много години (пет или шест), бях започнал да работя за списание „Роза Бела”. Имаше такова списание, от него излязоха само два лъскави броя. Издаваше го едноименният сладкарски тръст. Този тръст бързо нашумя, работеше с много пари, и все така бързо замлъкна. Днес вече никой не си спомня за него и тортите му. Явно усилията на моя приятел, движещ рекламната стратегия на „Роза Бела”, и моите усилия като негов приятел и помощник са били напразни. Все пак името „Роза Бела” (искрено се надявам то поне да се стори на някого познато) носеше със себе си нещо от началото на века, един лек и сладък сецесион. Такива бяха мечтанията ни за рекламата, така беше сниман и рекламният плакат при най-скъпия тогава фотограф-художник, не му помня името. Една колежка от Университета, полска филология

(полското си е полско, казваше приятелят ми), беше лицето, по-скоро тялото на рекламата ни. Работите тръгваха обещаващо и един сладък живот се чертаеше пред нас. Обсъждахме как самото име „Роза Бела” (произнася се удължено, с лек югоизточен акцент) излъхва сантимент и шекереност. Сладката приказка на една нова Шекерезада. Как сладкарниците й ще станат клубове по носталгия... Ориентът не държи пъбове, тук кафенето и сладкарницата ти е пъбът, тука му е хвърлен пъпът на Ориента, добавях аз.

Зарових се в литература за рекламата, обърнах Сегела и „не казвайте на майка ми, че работя в рекламата, тя си мисли, че съм пианист в бардак”. Трябваше да дам рекламно изречение за „Роза Бела”. Бяхме седнали в „Ялта” с моя приятел, той поръча две парчета „Роза Бела”, а аз се мъчех над изречението, без да докосвам тортата, първо работата, и накрая му подадох листа с четири предложения. Приятелят ми ги изчете бавно, направи необходимата пауза, запали цигара (не му липсваше жестът) и отсече: „Това е!”

Избраното изречение гласеше: „Нашите пасти са вашите страсти.” И тогава то твърде нашумя. Смея да кажа, че дори допринесе да се избърше от праха хубавата дума „пасти”, в оня й, отпреди войната, блясък. И точно там, в „Ялта”, опитах за пръв път паста „Роза Бела”. Пълно разочарование! Предварително я бях измислил, украсил и глазурирал. Преди да съм я вкусил, съчинявах гъстата й сметана, разбитите на сняг белтъци и всичко останало. А сега тя ми се явяваше посредствена и скучна. Името беше далеч по-вкусно.

И само то остана от някогашната „Роза Бела”.

Но по същото онова време, докато ровех около списанието, гълтайки обилно всякакви гастрономически книги, попаднах на друго магическо име: „Бьоф Строганов” (някъде изписано „Бьов Строганов”, което всъщност ми харесваше повече). Изговарях го бавно, с твърдост на последните срички.

Какво трябваше да представлява един специалитет с такова име! И как събираше френското от ХІХ век, като оня светия на литературната традиция Сент Бьов, с руското от същия век! Кой беше тоя Строганов, а може би Строганоф...

Обичах „Бьоф Строганов”, така както обичаме Сандвичевите острови, без да сме били там, без да сме ги опитвали, така както дядо ми милее за Босфора, без да знае защо и пр. Изговарях това име, така както съм изговарял „коня на Пржевалски” (имах го на марка, руска серия). Целият кон беше в името, всичко беше там - жили, мускули, гладкият косъм, здравата задница, раванът...

Нарекох „Бьоф Строганов” мъжа в едно стихотворение, един семеен мъж, който иначе е „оцетникът в края на масата” или „квадратчето на покривката”, но покрай празник, пред гости той е „Бьоф Строганов”!

Ето как звучи „Бьоф Строганов”: строг и тържествен, бляскав, блестящ. Сдържан авантюрист. Френски мужик. Шармантен руснак.

Наскоро открих рецептата: говеждо месо, маргарин, 1 л. брашно, 80 гр. заквасена сметана, доматено пюре, картофи, глава кромид лук, чер пипер, магданоз и копър. Четях как тънките ивици от филето се овалват в сол и черен

пипер и се изпържват в горещата мазнина, как после се заливат със сметановия сос, добавя се доматеното пюре и ситно нарязаният, запържен в масло лук и пр. Рецептата безмилостно разбиваше френско-руската връзка и буташе нещата към бифтека, към говеждото с картофи, ако бъдем груби.

Какво искаше да каже историята? Че за всичко е виновно объркването на езиците? Дадено ли ни е да знаем кой е езикът за бифтека и кой за името му, кога изричаме и кога поръчваме?