ВЛАШКИ ОГНЬОВЕ

 

Емил Андреев

 

В село Долни Вадин, Оряховско, бобът, обран тия дни, лежеше върху горещия асфалт пред къщите и съхнеше заедно със старците в тях. Те дремеха в горещото юлско пладне и сънуваха деца и внуци: как идват, как го чукат с пръти, как го лющят, как го веят, как го пресяват и как го отнасят в градовете, доволни, че и тая година земята не пропусна да се погрижи за така свидните им рожби. Щеше да остане и за старците – да прекарат, дай Боже, още една зима, стъпващи полека в недоимък и страх.

Точно в 14 часа син автомобил “Шкода” заобиколи купчините боб и дупките по неравния път на селото и се отправи към горния му край, където за двама от старите хора сънят щеше да се превърне в реалност. Долу Дунава така се бе нагорещил, че рибата в него едва издържаше.

Колата спря. Излязоха двама мъже. От хлопването на вратите възрастните се събудиха. Първа излезе майката и като видя сина си Емануил, тръгна плахо да го прегръща. В тоя миг от съседния двор се стрелна някакво същество и застана пред другия мъж, Иван, който чакаше встрани, за да се ръкува с леля Мара.

– Кой си ти? Кой си ти? – сепна го съществото.

Иван инстинктивно се дръпна назад и се вгледа в него. Бе сякаш момиче на петнайсетина години, остригано до кожа в дълга басмяна пола и подпетени мъжки обувки, обути на бос крак. Да, момиче бе. Мръсната тениска очертаваше оформените вече гърди, а очите, колкото и безумно да гледаха в очакване на неговия отговор, бяха все още невинни.

– Тинче, махай се оттук! Отивай си у вас, чуваш ли! – Бе бай Христо, бащата на Емануил.

Той идеше бавно към Шкодата, накуцващ и горд, че синът му си е дошъл при това с приятел и кола, която здраво щяха да натоварят с храна. Мило му бе и не искаше лудото Тинче да разваля трепетния миг, за който често бай Христо дори си мечтаеше.

– Хайде, бягай! – повтори той и Тинчето плахо заотстъпва, без да сваля поглед от Иван. Той също не можеше да откъсне очи от нея, но най-вече от устните й, които не спираха да питат: “Кой си ти? Кой си ти?”.

След посрещането и обичайните въпроси леля Мара ги настани под асмата на сянка, за да ги видят всички, а бай Христо почти припна към мазето за ракийка. Отдолу, в ниското, Дунава се виждаше, изпосталял от жегата, а отвъд него – цялата Влашка земя, забулена в мараня и дим. Румънците от отсрещното село и те, диви като българите, горяха стърнищата за по-лесно.

– Харесва ли ти гледката? – попита Емануил.

– Жега много – отвърна Иван и изтри с кърпа потта от врата си. –Знаеш, че не се възторгвам от природата.

– Тук Дунава е величествен. Гледай го само как се е разлял все едно не е юли. Представяш ли си го рано напролет? Като море е. – Стана и отиде да вземе посудата от ръцете на майка си. – Довечера, като идем за риба, ще го видиш колко е различен. Ще ти се стори страшен – продължи Емануил, докато слагаше чашите, потъмнели от варовитата вода.

Иван, колегата Котларски, не отговори. Хич не му бе интересно да ходи за риба при това нощем, но нямаше как. Трудно можеше да се откаже на жизнения Емануил – любимец на ученици и колежки. В училище му се възхищаваха толкова много, сякаш не бе прост даскал като Иван и то по скучния предмет физика. Колегата Котларски преподаваше литература и бе само шест месеца по-стар от Емануил, но изглеждаше най-малко пет години по-възрастен. Ген, казваше си Иван, когато го видеше да играе баскетбол с децата.

– Приятелят ти май се изплаши от Тинчето? – попита бай Христо с шише ракия в ръка. – Смахнато е горкото, но е много добро.

– Баща му е алкохолик – добави леля Мара. – Работи някъде по Плевен и хич не се весва тука. Ти братчето й да видиш!

– Майко, какво си седнала да занимаваш Иван със селските луди. Вие как сте? – прекъсна я синът й. – Татко, налей ракия, че изгоряхме!

– Е, па, ние, нали знаеш, седим по цял ден сами...

Емануил не отвърна. Очакваше, че майка му няма да пропусне да се оплаче колко много са самотни. Старостта им личеше, въпреки усилията на баща му да поддържа дух, да се шегува и преструва, че нищо не го боли.

– Кой е самотен, ма Марче? А, наздраве, деца, и добре дошли!

Чукнаха се, пиха и оставиха чашите върху мазната мушама с олющени щампи на черешки, по които свойски се разхождаха мухи. Последва естествения разговор за децата: за тяхното здраве, за училището и т.н. житейски подробности, които искрено радваха родителите и отегчаваха двамата приятели, особено Иван. Той седеше изпотен и напрегнат, наблюдаваше мухите и чакаше да заразпитват и него. От дясната му страна, долу в ниското, бе Дунава, срещу него – бай Христо, а отляво – железната зелена ограда с тънки пръчки и колела между тях.

– Добре са – механично отговори на въпросите Иван. Стори го, без да откъсва поглед от движението на насекомите, с което даде да се разбере, че повече няма да каже.

– Стига сте ни разпитвали. Вие как сте? – повтори Емануил. – Виждам, обрали се боба.

– Време му беше – рече баща му, а майка му:

– То, колко ти е тоя бобец!

– Достатъчно е, няма само боб да ядем! – скастри я мъжът й, после се обърна към сина си: – Ако сте гладни, да хапнете, а?

– Не, не! – бързо се намеси Иван. Само това му липсваше в тая жега.

– Е, как така няма да обядвате? – почти обидено попита леля Мара.

– Много е горещо бе, майко. Привечер, преди да отидем за риба, ще се нахраним. Сега по-добре да полегнем малко, а Иване?

Приятелят му кимна в съгласие, дори стана, готов по-бързо да се скрие на хладно.

– Както кажете – прошепна жената и бавно се отдалечи към къщата.

Сградата бе висока и двуетажна с много необитаеми стаи. Строена бе най-малко за три семейства. Предният вход, използван само за гости, представляваше огромен остъклен портал, към който водеха десетина широки и мраморни стъпала. Те придаваха внушителност на къщата и заедно с просторната тераса на втория етаж я отличаваха от останалите в селото. Дълги години бай Христо бе негов кмет и можеше да си позволи подобно разточителство.

Настаниха се горе и по отделно. Стаята на Иван гледаше към Дунава и двора. Тук, от високото, още по-ясно се виждаше димящата влашка равнина. Пушекът се стелеше навътре, към Карпатите, а едва забележимите огнени ивици се сливаха с хоризонта. Да, гледката наистина бе красива, но чак величествена! Иван знаеше, че Емануил обича да се превъзнася. Говореше благо и лъжеше сладко, с което печелеше сърцата на колежките. Те едва ли се интересуваха от истината – достатъчно им бе, че ги омайва. Понякога Иван му завиждаше и откровено желаеше да му подражава. Естествено, не се получаваше и за колегата Котларски оставаше утехата, че поне не е чак толкова повърхностен.

Емануил остана долу при родителите си, а Иван вече се канеше да ляга. Спря да гледа горящата румънска земя, обърна очи към оградата и пак го видя. Тинчето стоеше, впило ръце в железните пръчки и очи – в него. Устата на момичето се отваряха и той разбираше, макар и да не чуваше, че го питат: “Кой си ти?” Вече можеше да го разгледа по-подробно.

Дори остригано до кожа (явно заради въшки), Тинчето не приличаше на дете. Жената вече личеше зад привидно убогата му външност. Имаше изящна шия, нежна брадичка и чувствени устни. Особено го впечатлиха очите – тъмно зелени и безумни, с които не спираше да го гледа. Заприлича му на котка с тая лудост и загадъчност в тях. Лявата й гръд се бе врязала в едно от колелата на оградата и Иван видя ясно очерталата се ареола.

“Бягай, бягай!”, прошепна в отговор той и едва се дръпна от прозореца. Усети възбуда и легна по корем, за да потисне осъзнатата си безпомощност. “Кой си ти, кой си ти?”, кънтеше в главата му. Искаше да стане и да я прогони, но съзнаваше, че няма да има сили да се откъсне от това същество – толкова нещастно и толкова пленително. От жегата е, каза си той, после се обърна по гръб и се опита да заспи.

И тогава Иван чу протяжен и зловещ вой. Скочи ужасен на крака и погледна навън. Тинчето го нямаше. “Какво става?” – трепереше той, без да разбира нищо. Писъкът се повтори, още по-дълъг и страшен. Реши да слезе долу, но, ненаправил и крачка, вратата се отвори и в рамката й застана Емануил. Държеше бравата и се хилеше.

– Изкара ли си акъла? Ей това е братчето на лудото Тинче. Вързано е горкото и всеки следобед е така. Понякога мучи и нощем, но рядко. Дано нощес спи спокойно. Извинявай, забравих да те предупредя.

– Егати! – въздъхна Иван. – Какво друго ме очаква? Граф Дракула?

– Стига пък ти! – засегна се Емануил. Влезе в стаята и седна на някаква табуретка до гардероба. – Да видиш кво е в провинцията. Останали са само старци и луди.

– В дълбоката провинция – отвърна Иван, после се излегна на спалнята – някогашното брачно ложе на бай Христо и леля Мара. Реши, че е по-добре да не остава сам.

– Нали това момиче не идва у вас? – вече спокоен попита той.

– А, идва, но е толкова безобидно. Сега, заради въшките, мойте го гонят, иначе по цял ден е в къщи. Майка й работи в социалния патронаж. През ваканциите наште се грижат за него. Нали сме съседи...

– Ама, то учи!

– Е, гледат го в някакъв дом край Дъбниците. Ти, кво толкова се чудиш? Не четеш ли вестници?

Иван замълча. Приятелят му стана и тръгна да излиза.

– С всичко се свиква. Ти само не се коси. Поспи малко, та да не дремеш довечера край Дунава. Пък и Тинчето е много сладко дете. Кажи му кой си, заприказвай го и ще видиш, че не е толкова лудо.

Как не! – помисли си Иван. Останал сам, той отново чу гласа на момчето. Тоя път беше стон – още по-продължителен и някак си тъжен; сигурно се чуваше отвъд Дунава. Съжали, че се бе подвел по акъла на Емануил. Ето, че и него бе успял да омае със захаросаните си лакардии за девственост и чистота. Как щеше да издържи до утре – нямаше представа.

С облекчение слезе на двора, когато към пет часа приятелят му го извика. Тинчето отново стоеше край оградата и отново питаше кой е. Сега вече я чуваше и установи, че гласът и бе приятен. Стори му се дори по-голяма и по-чиста. Настани се под асмата с гръб към момичето, за да не го гледа. Не можеше да се освободи от усещането, че ще пожелае да го докосне.

– А, кажи й кой си, де! – подкани го Емануил с въдица в ръка.

– Остави момчето! – навреме се намеси бай Христо. Бе седнал на стълбите, за да наблюдава сина си и да му се радва.

– И да й се представя, тя няма да ме разбере – защити се колегата Котларски. – Чичо Ицо, не е ли вредно да се горят стърнищата?

Не че го интересуваше – просто искаше приятелят му да го остави на мира.

– Абе, вредно е, но е по-лесно. Искат след жътвата бързо да подготвят почвата за следваща сеитба.

– Татко, останал ли е някакъв репелент в аптечката? Тоя софиянец не е свикнал на комари.

– Май че има, провери! – отвърна баща му, после пак се обърна към Иван: – Влашка им работа! И на тях всичко им е нимик ши жумататя.

– Което ще рече: нищо и половина – преведе Емануил.

Засмяха се на шегата.

Изведнъж Иван усети, че го докосват по дясното рамо. Обърна се рязко назад – беше Тинчето.

– Кой си ти, кой си ти? – мълвеше детето, без да сваля поглед от мъжа пред себе си. Бе се навело близо до лицето му, толкова близо, сякаш искаше да го целуне.

– Еее, Тинче, вече прекаляваш! – скара й се бай Христо, след което бързо стана, за да я прогони.

Момичето не го дочака. Прониза Иван с котешките си очи и хукна към улицата. Смееше се радостно и на глас, и вдигаше нагоре полата си.

– Харесала те е – безизразно вметна Емануил, ей така, като да не съзнаваше ужаса на своя колега.

А Иван едва се сдържаше да не избухне. Стискаше зъби и чувстваше, че винаги е мразел приятеля си.

– Това си е жива трагедия, ама като не сме държава като хората! – възкликна бай Христо. – Марче, хайде слагай им да ядат!

Не след дълго масата бе отрупана с храна: печено пиле, салата и, разбира се, чорба от пресен боб.

Чак в колата Иван се съвзе. Опитваше се да прикрива яда си към Емануил, но щом го погледнеше и видеше безгрижното му ведро лице, още повече се изпълваше с гняв. Усещаше се прекаран, един вид разголен пред своя колега, и се опасяваше, че му личи. Тоя хитър тип сигурно е разбрал за неговата безпомощност и сега непременно му се надсмива. Нима не бе забелязал колко красиво е това нещастно дете. Той ли! Нали го нарече “сладко”, нали именно той се шегуваше, че от всички колежки само него, Иван, не бил чукал. Кой разказваше с подробности мърсуванията си? И знаеше, че се дразни, но не спираше, за да го унижава. Не, това копеле със сигурност се е възползвало от лудостта на Тинчето и сега го подлагаше на изпитание, да го провери що за мъж е. Как го мразеше! “Харесала те е” – каза, сякаш той бе дошъл, за да се харесва на убоги същества, да гледа тъпите му пейзажи, да яде тъпия му боб и да се възрадва. Кретен! Не само че го мразеше, Иван вече го и ненавиждаше.

Стигнаха до Дунава и завиха по черния път между тополите край реката.

– По това време най-кълве – обади се Емануил. – Сега като хвърля въдиците, докъм десет, десет и половина ако не удари, се прибираме. Кво ще кажеш?

– Добре – съгласи се Иван. Ужас! Трябваше да го търпи цели четири часа и нещо. – Добре, щом така трябва.

– Абе, зависи от рибата. Да ти правя ли въдица?

– Не! – Само това му липсваше. – Ще се разхождам, ще зяпам. Няма нужда, ти лови.

– Изтънчени хора сте това литераторите. Не ви влече дивото...

– Колко си нахален! – не се стърпя Иван. – Нима всички трябва да примираме по риболова?

И замълча. Щеше да се разприказва, да го нагруби и да се скарат, а бе гост все пак. Слава Богу, колата спря и Емануил остави обидата без последствия.

– Хайде! – каза по-скоро на себе си той и се зае да оправя багаж и въдици: бързо и сръчно, сякаш го гонеха.

Иван се подразни от тая припряност, не му помогна, дори му се надсмя и веднага тръгна към водата, за да избяга от него. Закрачи по брега нагоре срещу течението, откъдето бяха дошли, шляпайки в река, тиня и пясък. Ходеше бавно и отпуснато, но внимаваше да не си нарани стъпалата. От време на време спираше, заглеждаше се ту в реката, ту в тополите отсреща, ту в отсамния бряг. От тук огньовете не се виждаха, единствено димът се синееше над дърветата. Вече не мислеше, а само съзерцаваше и крачеше, крачеше напред и се успокояваше. Залязващото слънце хвърляше слаба светлина. Бе някак си неописуемо нежно и позволяваше, макар и за малко, да бъде наблюдавано. Иван изпита желание да се натопи в реката и да поплува, но видът на водата го възпря. Кой знае какви мърсотии влачи! – каза си, после погледна нагоре и...

Господи! Това беше то... тя! Гола, чисто гола и ... хубава. Иван спря и разтърси глава. Тя беше, Тинчето – красиво и лудо, лудо и красиво с бяла и мокра кожа. Стоеше с гръб към него, нагазила до глезени във водата, разтриваше гърдите си с ръце и нещо пееше. Вцепенен, Иван не знаеше как да постъпи. Инстинктът му подсказваше, че тя не трябва да го види, макар да му се искаше друго. Какво друго? Ужаси се. Крадешком заотстъпва навътре към брега, без да сваля очи от нея. Стъпваше бавно, полека, полека...

И тогава тя се обърна. Видя го и не изпищя, забеляза го и не спря да пее. После тръгна към Иван, а той дори не успя да побегне.

– Какво се е случило? – посрещна го Емануил. – Да не си видял змия, че така си се уплашил?

– А, не! Стана ми лошо от слънцето. Хайде да си вървим!

– Това софиянци сте много изнежени... Натам отива работата, нищо не кълве. Ще прибирам.

Иван влезе в колата, седна, пусна седалката назад и се излегна. Преметна ръка върху очите си, за да ги скрие, ако случайно заплачеше. Чувстваше, че умира, задушаваше се и въпреки това изпитваше някаква неопределима сладост – влажна и подмолна като Дунава.

– Кво ти е бе, човек? – надвеси се над него приятелят му.

– Нищо ми няма, кретен такъв! Казах ти, че ми е лошо от слънцето.

– Добре, де, добре! Тръгваме.

Здрачаваше се. След малко щеше да се стъмни и Емануил нямаш да може да види кървясалите очи и душа на Иван. Отвъд реката огньовете не спираха, изгаряше вече самата земя.