Преводачът

 

Елена Алексиева

 

Когато за първи път влезе в стаичката, лъхна го на плесен и застояло. Огромна тлъста пукнатина пълзеше по тавана и се спускаше почти отвесно по едната стена. Стана му противно – как щеше да прекара тук целия ден и следващия, и по-следващия? Ако знаеше, че ще работи при такива условия, щеше да се откаже. Или да иска да му се плати повече. Но сега вече не можеше да направи нищо, бяха му предплатили и той на драго сърце прибра парите, макар че за неговата работа това беше необичайно.

Погледна към апаратурата, струпана върху тесен талашитен плот, прикрепен под малкото прозорче, през което щеше да наблюдава залата. Върху сребристите и черни кутии с фирмени надписи сивееше плътен слой прах, под който червените и зелени индикаторни лампички изглеждаха мъртви. Дори миниатюрните глави на винтчетата, чрез които цялото това интерпретаторско чудо се удържаше в някаква цялост, бяха изгубили приветливата си лъскавина, погребани под прашните си шапки. Тънкият, извит гръбнак на микрофона, завършващ в черно дунапренено калпаче, му придаваше вид на повяхнало екзотично цвете, самотно и някак безразлично. Той посегна да го изправи, но като съобрази, че ще му е много по-неудобно, остави го да клюма в меланхолната си поза. Тази мрачна застиналост на апаратите му харесваше. Кабелите им се преплитаха и разделяха, объркваха и разминаваха и не се виждаше откъде започват и къде завършват, кое с кое свързват, откъде накъде тече електричеството. Спомни си как навремето, когато беше малък, му бяха подарили детска книжка за електрическия ток и там, на грозните шарени картинки, електроните бяха нарисувани като едри грахови зърна с очи, усти, носове и ръчички и когато протичаше ток те се държаха за ръка, а когато веригата се прекъснеше, преставаха да се държат. Представи си ги по същия начин, затворени и търкалящи се под черната кожа на кабелите. Но сега сигурно спяха, положили тънките си ръчички върху кръглите коремчета, с отпуснати устички и редки мигли, хвърлящи сенки върху бузките им. Сенки, които можеха да се видят само под микроскоп.

Приседна на неудобния дървен стол и се загледа през прозорчето. Залата почиваше в полумрак, сред който смътно се очертаваха тъмните гърбове на редиците седалки, масивната катедра за оратора, допълнително издигната от невисок подиум и, съвсем в дъното, бледото петно на белия прожекционен екран. Знаеше как след няколко минути лампите ще светнат, вратите ще се отворят и ще заприиждат хора, отначало плахо, по двама-трима, после все повече и повече, шумно ще си търсят места, ще се оглеждат, ще коментират, седалките ще скърцат под тежестта им, постепенно потокът ще секне, лекторът ще се качи на катедрата и звукът на затварящата се след закъснелите врата все по-неприятно ще отеква сред възцаряващата се тишина. Познаваше този ритуал по-добре отколкото познаваше себе си, беше го виждал наяве стотици пъти, стотици пъти го беше сънувал, но винаги се поддаваше на възбудената му тържественост, на наивната му суетливост, винаги очакваше в залата да нахлуят рояци дами с многоцветни кринолини и напудрени перуки и музиканти в златисто-алени ливреи да засвирят бална музика. Обаче дори и това да се случеше наистина, той нямаше да чуе и звук, преди някой да включи микрофона.

Седеше така, потънал в сумрак и мълчание – своето и на онзи, чиито думи щеше да превежда. Беше свързан с него като марионетка със своя кукловод, само че нишките, предаващи движението, стягаха не ръцете и краката му, а съзнанието и говора. Беше свързан преди още да го е видял и дълго след това, за известно време животите им се сливаха като двата ръкава на пълноводна река, потичаха в една посока, с една скорост, клокочеха с една и съща артикулация, образуваха едни и същи интелектуални водовъртежи, замисляха се едновременно, а после изговаряха едни и същи думи и така, докато онзи приключи и предаде нишките на следващия. Информацията нахлуваше в главата му, ярка, неизменна и безпрекословна, той я разчленяваше за части от секундата, намираше еквивалента на всеки звук, на всяка пауза, сглобяваше я наново, издигаше я късче по късче около прозрачната сърцевина на смисъла и я изричаше на глас сред неуютната си кабина, сякаш говореше сам на себе си. После главата му оставаше празна. Чуждите мисли с един замах отмиваха неговите собствени и пренаселваха съзнанието му, където, след изговарянето им, продължаваха да се носят – жалки и изродени, като останки от корабокрушение. Понякога някой в залата се обръщаше и поглеждаше през прозорчето към него. Отначало това го смущаваше и ядосваше, възприемаше го като знак, че не си върши добре работата, чувстваше се като изложен зад витрина, изпитваше желание да се изплези, да бъде груб. Той имаше само това прозорче, едновременно нарушаващо и потвърждаващо изолираността му и, понеже беше негово, можеше да гледа през него колкото си иска, но когато го погледнеха от другата страна, възприемаше го като болезнено и агресивно натрапване, покана за война, на която нямаше право да отговори. Постепенно свикна с тези зле премерени проявления на людското любопитство, понякога дори му ставаше приятно, защото така се усещаше по-малко сам. Опитваше се да си представи какво кара човека с апаратчето и слушалките – смешно стърчащи като лекарски или кокетно кацнали от едната страна, на ухото – да се обръща и да го гледа, сякаш пита или упреква и дали съзнава, че го прави.

Ето, и сега вратата на залата се отвори и в светлото петно на пода се проточи сянка на човек, постоя за миг и изчезна под отприщения поток от светлина. Започнаха да влизат хора и той натисна малкото червено копче, което му бяха показали. Апаратурата грейна за момент с всичките си лампички, стрелките на скалите отскочиха, после се върнаха малко назад и повечето индикатори угаснаха. Той се протегна и включи неоновата лампа над прозорчето. Тя премигна и заля кабината с болнично сияние. Сложи слушалките, чийто дунапренени възглавнички леко стегнаха ушите му и се огледа в стъклото пред себе си. За секунда обръчът на слушалките, обрамчващ главата му, му заприлича на ореол и тази мисъл го развесели. Всъщност, не се помнеше друг.

Лекторът включи микрофона си и шумът на залата влетя в мозъка му. Това беше знакът. Той също включи своя микрофон.

Отначало винаги беше трудно. Трябваше да мине малко време, докато хване темпото на говорещия, докато свикне с произношението и начина му на изговаряне, докато намери най-удобния основен тон на собствения си глас, който да го опази от излишни модулации, позволявайки му да развива бързина. След първите пет минути вече се чувстваше като кораб, излязъл безпрепятствено в открито море. Напрежението отстъпваше. Съзнанието за собствената му анонимност го правеше по-свободен, ако се наложеше, би могъл да каже на онези, долу, каквото си поиска: би могъл да ги обижда, да им говори мръсотии или да им разкаже за книжката с електроните. Залата беше негова. Той въплъщаваше божият промисъл и ако решеше да млъкне, да престане да превежда, онези щяха да се почувстват като строителите на вавилонската кула. Той, само той беше тяхното спасение, брънката между говорещия и слушащите, която превръщаше човека на катедрата в авторитет, а другите – в негова публика.

Този път не се различаваше по нищо от другите, даже като че ли по-бързо успя да влезе в темпо, постепенно го обземаше спокойствие. Все още слушаше внимателно думите на лектора, прекарваше ги през съзнанието си, опитвайки се да ги разбере напълно, съгласяваше се или не с него, но след малко всичко щеше да се автоматизира, щеше да изключи механизмите на разбиране и осмисляне и да започне да употребява съзнанието като обикновено сечиво, елементарна машинка за превеждане, щеше да престане да се грижи за него. Винаги с удоволствие се изключваше от себе си, правеше го с облекчение, беше доволен, че е придобил тази способност, защото иначе рискуваше да полудее. Главата и дясната му ръка образуваха особена, инстинктивна конструкция: дори не усещаше как натиска копчето за пауза на микрофона, за да прочисти гърлото си или да преглътне насъбралата се в устата му слюнка. Добре беше, докато имаше слюнка – тя смазваше гърлото и езика, позволяваше им да работят вярно и безболезнено, но по някое време устата пресъхваше и езикът започваше да лепне по небцето. Тогава започваше да отпива от чашата с вода, първо по-нарядко, после все по-често и по-често и когато водата в чашата свършеше, разбираше, че работата му е към края си. Огледа се и се ядоса: нямаше вода.

Онзи говореше малко по-бързо от нормалното, но като че ли така беше по-добре, гласът на преводача се плъзгаше в оставената от него следа, поддържаше неизменната дистанция от половин изречение, понякога изоставаше на цяло, друг път звучеше почти едновременно с лектора. Без да се чува, тъй като звукът в слушалките заглушаваше дори мислите му, той се наслаждаваше на грациозната безличност на гласа си, който, пуснат на свобода, му позволяваше да остане вътрешно мълчалив, да говори, без да сподели и дума за себе си. Гледаше към залата, но всъщност не виждаше нищо, погледът му оставаше закован в някаква точка във въздуха, може би даже в някаква молекула, която, неясно защо, изглеждаше по-различна от другите. Понякога разсеяно го отместваше и оглеждаше стаичката – бяха му казали, че ще работи в кабина, но всъщност беше стаичка, напълно лишена от уюта на звукоизолираните дървени стени и покрития с мокет под. Беше мръсна и занемарена, покрай стените и до самия му стол безразборно бяха нахвърляни кашони и кутии, които рискуваше да събори, ако се опиташе да се намести по-удобно. Всичко беше покрито с два пръста прах, по балатума под краката му имаше кални следи. Изведнъж нещо малко, тежко и студено го удари по врата и той конвулсивно потръпна – беше капка. Около пукнатината над главата му се беше образувало грозно мокро петно, което почти видимо нарастваше, а от ръба на самата пукнатина беше надвиснала нова капка, готова да се отрони върху него. Обзе го безкрайна погнуса – кой знае какво имаше на горния етаж, може и да беше тоалетна. Опита се да се отмести леко, но купчината кашони застрашително се наклони и той се отказа. Струваше му се, че ще повърне. Постепенно си наложи да не мисли за петното над главата си и се съсредоточи върху говорещия. За негово учудване, онзи рязко беше увеличил темпото и преводачът усети, че всъщност от няколко минути го следва все по-трудно и по-трудно. Думите се търкаляха с някаква заплашителност към него и той се опитваше да ги улавя, без да се остави да бъде затрупан от тях. Отначало успяваше, после самообладанието му започна полека да се топи и да отстъпва пред обземащата го паника. Лекторът вече говореше толкова бързо, че за да превежда, трябваше да престане да диша. Започна да си поема дъх по-нарядко, но все не успяваше да отвори дробовете си докрай, защото темпото не позволяваше. Почувства се глупаво – бореше се за въздух като удавник, във врата му капеше вода, която вече не усещаше и макар да знаеше, че може да спре когато си поиска и да избяга навън, да се скрие в анонимността си, нещо вътре в него не му позволяваше да го направи. Беше длъжен да превежда до края, не от някаква куха професионална гордост, не защото беше един от най-добрите, а заради тъпото упорство да отговори на предизвикателството на един непознат, който сигурно никога нямаше да види лицето му или да узнае името му. Що за чудовище беше онзи? Не знаеше ли, че има преводач? Не можеше да не знае, другите как знаеха.

Изведнъж се сети за прозорчето. Ами разбира се, то беше там не за да си играе с клаустрофобията му, а за да може той да даде знак, ако нещо не е наред. Издебна един момент, в който лекторът като че ли погледна към него и направи жест, с който го молеше да забави. Стори му се, че онзи го погледна подигравателно и отново леко забърза. Ядоса се – едва ли моментът беше подходящ за шеги. А може би изобщо не го беше видял и наистина само му се е сторило, че го гледа? Приведе се към прозорчето и отново му направи знак да забави. Сега вече онзи със сигурност го видя, дори го изгледа продължително с тежък, безразличен поглед и пак забърза. Преводачът изтръпна, въздухът тихичко свистеше в сухото му гърло. Кръвта отдавна се беше оттеглила от леденостудените му ръце и крака и пулсираше като голямо горещо кълбо в главата му. Имаше само още една възможност, най-жалката, възможност, равносилна на поражение: да помоли по микрофона някой от публиката да каже на оратора да говори по-бавно. Никога преди не му се беше налагало да го прави. Представи си как изведнъж в ушите на всички долу, във всеки чифт уши, във всяко ухо по отделно отеква полузадушеното му мрънкане, молбицата му за пощада и всички глави се обръщат към него, цяла армада от възмутени изражения се втурват през прозорчето му и го засипват с учудване и съжаление, което не заслужава и не би могъл да понесе.

Сега вече не му оставаше нищо друго, освен да се отпусне и да чака края на лекцията. Струваше му се, че са изминали часове, гърлото го болеше, а сухият език се мяташе и лепнеше из устата му, понякога се заплиташе, пелтечеше, но продължаваше да превежда. Само дето не можеше да се отпусне, колкото и да се опитваше. Внушаваше си спокойствие, а всъщност седеше сгърчен и треперещ върху твърдия стол, тресеше се, натегнатите му нерви се опъваха до безкрай и страшно му се искаше да се скъсат, да запушат като при късо съединение и той най-сетне да се свлече на мръсния под, свободен. Тъпанчетата му пулсираха болезнено, подлудени от силата на звука, не чувстваше ушите си, притиснати в хватката на слушалките, но нещо вътре в тях, в самия му мозък, пареше и се разраняваше. Много бавно посегна и завъртя копчето, над което беше нарисувана картинка на високоговорител. Нищо. Завъртя го още малко и още малко, бялата чертичка спря на нула и отказа да се помести повече. За момент звуците и думите се отдръпнаха от главата му, сякаш изтекоха обратно през ушите, през слушалките и кабелите, обратно в микрофона на говорещия, в неизтощимото му гърло и върху разпръснатите пред него листове. Преводачът застина, празен, тяло и тишина. По бузите му потекоха сълзи, проточиха мърляви неравномерни бразди и закапаха в скута му. И тогава някъде от много далеч, набрал чудовищна скорост, гласът на говорещия проникна в него, хиляда пъти по-силен от преди, върна се през всяка пора на кожата му, през всеки отвор на тялото, разкъса го и поведе след себе си собствения му глас. Преводът продължи.

Говорът му се беше свил, смалил и излизаше от устата му като глухо, агонизиращо хриптене. Думите се губеха, изчезваха, дори най-елементарните от тях му бягаха, не можеше да се сети, беше забравил всичко, всичко. Търсеше като сляп, блъскаше се в изрази и словосъчетания, които значеха нещо съвсем друго, и той не знаеше какво. Най-накрая, като не успяваше да намери думата, казваше първата, за която се сещаше или друга някоя, измислена в момента, така че да прилича на истинската, която вече не помнеше. Нещо топло и лепкаво потече от ушите му, но той не го усети. Яката на ризата му се обагри в червено. Превеждаше, ломотеше, обхванат от истерия, в крайна сметка това му е работата, той е преводач и те никога нищо няма да разберат без него, ще останат завинаги заключени в собствения си език, ще страдат, може и да умрат и не че много му пука за тях, просто това му е работата, пък и те се му предплатили – значи знаят, че не могат без него, той носи ключа, благата вест, оставили са се на милостта му, оставили са се... Значи, това е, нищо не се е променило, винаги е било така, просто едно малко изпитание, изпитанийце, нищо и никакво, кой – той ли няма воля? а-а-а, има, има, ако не друго, поне воля има, една думичка и още една, не е важно какво значат, майната му на смисъла, важното е да не спира, да не спира, о, пей ми, славею чудесни, пей, да чуя твойте песни, сам в тая клетка със сребърни пръчки, сам в тая килия, полуразрушена, дъжд вали и вали навсякъде, някой е пуснал тоалетното казанче, но какво пък, едно малко изпитание, изпитанийце, кой – той ли? а-а-а, има воля, има, пък и това му е работата, гласовете ви чувам, после да говори, да гово...

Залата все така изпълваше прозорчето. Празна.