на Дена
Стоях на стълбите пред болницата и гледах снега. До стълбището имаше градинка с тенекиено павилионче за кафе. Отпред на циментовата площадка беше изнесена масичка с два стола. Снежинките падаха върху цимента и се топяха. Лекарите ми бяха забранили кафето. „Никакво кафе”, каза ми доктор Пенков. „Никакво кафе, никакви цигари и никакъв алкохол. Говоря сериозно.” Отидох, взех си едно кафе и седнах на влажния стол.
От входа на болницата излязоха бащата и майката на Светльо. Със Светльо лежахме в една стая. Бяха му идвали на свиждане само преди два дни, в неделя. Тогава двамата с Джендо се пошегувахме как, щом го изпишат, ще му намерим една булка на Светльо. Джендо Нанчев, третият човек в стаята, се разпали, седна на леглото и започна да му обяснява как жените се делят на две категории – на хубави и на добри. И понеже лично той ги е пробвал и тия и тия, съветва категорично Светльо да си намери добро момиче. Не хубаво, добро. С годините хубавите остаряват и погрозняват, а комбинацията между грозна и зла жена е смъртоносна. Той защо бил влязъл в болницата, а? Защо? Като иначе е здрав като бик. Светльо лежеше завит до шията, оплетен в кабели, мълчеше и се опитваше да се усмихва.
Не се обадих на бащата и майката на Светльо. Те слязоха на тротоара и тръгнаха към спирката на тролея. Бащата носеше чантата с багажа на Светльо. Дали вътре беше и перото от сокола?
Поех си дълбоко въздух и се огледах. Сетне си запалих една цигара. Някъде в долния край на сърцето ми се появи болка. Сякаш някой ме драсна с бръснарско ножче. Не обърнах внимание на болката. Гледах гаргите, които се разхождаха из шумата в градинката и исках да им кажа, че ей сега ще повикам сокола. Павел Якимов ми беше казал, че присъствието на един само сокол прогонва всички птици в радиус от 200 метра. Ще повикам Туюк Кисийн, казах на гаргите, и вие ще изчезнете, ще потънете в есента.
Гаргите, тези гълъби на есента...
Запалих си втора цигара и допих кафето. Не бях пил кафе от три седмици. Хубаво кафе правеха тук. Миналата седмица, когато времето още беше топло, нашата банда, аз, Джендо Нанчев и Светльо се измъкнахме от стаята и тъй, както си бяхме по пижами, дойдохме и седнахме в това кафене. Имаше повод, Светльо ставаше на деветнайсет. Взехме си три шишета минерална вода, чукнахме се и отпихме със замах, с вдигнати лакти, сякаш пиехме ракия. Аз им разказах за моята щерка, която учи на другия край на света. Как се чуваме по скайпа, как по фотография имала задача да направи снимка, на която да личи присъствие на човек, но без човека. Отдавна не бях говорил за щерка си и бързах да им разкажа всичко, каквото ми дойде в главата. Че не съм успял да споделя идеята си с нея – ами, просто да заснеме струя цигарен дим, това според мен щеше да й свърши работа - защото влязох в болницата. А пък през пролетта, през пролетта щерка ми с още десетина състуденти ходиха до Сан Франциско, продължих да разказвам. С един бус, по Западното крайбрежие. Изминали не знам колко хиляди километра. Сан Франциско бил най-красивият град - с тези хълмове, по които широките булеварди се изкачват и се спускат. Изкачват се. И се спускат. Имах някакви бегли картини в главата си от стари екшъни и докато им разказвах, сякаш виждах Сан Франциско, сякаш и аз бях ходил на тази екскурзия. И друго им разказах, как една вечер - по време на екскурзията - се притесних; и потърсих дъщеря ми по джиесема. „Къде сте, тате, сега?” Гласът й от другия край на земята звучеше удивително ясно, сякаш си беше до мен. „Сега ли? Ами точно сега минаваме край някакво градче, чакай да питам за името. Аха! Градче на име Мендосино.” Градче на име Мендосино. Градче на име Мендосино.
- Градче на име Мендосино – казах. – Наздраве! - И тримата пак отпихме като князе от нашите шишета с минерална вода.
Джендо Нанчев разказа какви загуби търпяла фирмата му без него. С жена му не живеели вече заедно, той си намерил едно русо гадже. Младо и русо. А имал близнаци, абитуриенти. Абе, живот, оклюма се за миг в кафявата вечер Джендо, но тръсна глава и изпръхтя.
- Наздраве за младите гаджета.
Попитахме Светльо дали си има гадже. Имало някаква Петя, ама започнала работа в кафене. И напоследък не се виждали. Сетне помълча. А сетне заговори за соколи. Разказа как случайно попаднал на един разказ, само че как се казвал, май „Ловният сокол”, от една книжка на Ради Царев. Това станало отдавна, когато бил в девети клас. Лежал болен вкъщи и най-случайно измъкнал старата книжка от библиотеката. Една такава с кафява корица, оръфана. Иначе не четял книги. Но тази я прочел. И оттогава страшно се запалил по соколите. Искал да си има един обучен сокол. Ей това му било мечтата. Свирваш с уста и соколът долита от небето.
И Светльо изсвири силно с два пръста. Хората по тротоара се огледаха.
- Наздраве за соколите – изрева Джендо Нанчев. А аз вече търсех в джиесема си номера на Павел Якимов.
-Здравей – казах, - можеш ли да говориш?
- Здрасти. Казвай.
- Аз нещо го закъсах и съм в болницата. В Александровска болница. Имам една молба.
- Слушам те.
- Да дойдеш утре тука в болницата. С Туюк Кисийн.
Изведнъж над главите ни се надвеси сестра Малчева.
- Гледам аз - стаята празна. А те къде били вагабонтите! Какво пиете, ей, да не пиете ракия? Я веднага горе. Като малките деца сте.
През онази нощ не можах да заспя до късно. Бях писал преди време вестникарски материал за соколарите. За целта се свързах с шефа на соколарската асоциация Павел Якимов и той ме заведе в базата им в покрайнините на София. Соколите живееха в помещения на бивше ТКЗС. Бяха шест пилета, мишеловът Хари, Юрта, Снежко, Кривчо, Марахуте, но Туюк Кисийн беше най-красивата. С бяло оперение, напръскано с кафяво, със строг поглед. Павел Якимов ми даде да си сложа голямата кожена ръкавица на лявата ръка, сетне Туюк Кисийн стъпи на ръкавицата. Павел на свой ред взе мишелова Хари и с още едно момче тримата излязохме в полето да ги пуснем да полетят. Аз вървях по тревата с Туюк Кисийн на лявата си ръка и напрегнато я гледах. Звънчетата на краката й позвънваха. Беше строга, хубава и спокойна като източна принцеса.
Три пъти излетя от ръкавицата ми, покръжи в небето и отново кацна на ръката ми. Павел разказа как в Туркменистан, в пустинята, има нещо като академия за соколари. Всяка година за две седмици соколари от цял свят ходят в стана при старейшините да държат изпит. Старците седят на пясъка, кръстосали крака и увити в дебели шарени халати, а на лактите им, сграбчили ръкавите на халатите с нокти, стоят замръзнали и непроницаеми соколите. Едно изсвирване запраща сокола в небето, едно изсвирване го връща.
Туюк, повтарях на птицата и броях метрите до помещението. Двайсет метра, десет, вратата, стаята. Ето, свалих ръкавицата и ето - Павел пое Туюк Кисийн.
Часовете на следващия ден, петък, се проточиха като керван с камили, гърбави и еднообразни. Закуската, визитацията. Доктор Пенков, професорът и още неколцина лекари дълго стояха край леглото на Светльо и си говореха на латински. Стана пладне, небето през прозореца беше оловно и мрачно. С Джендо Нанчев изчетохме вестниците, аз ходих до банята да изпуша една цигара. Джиесемът ми иззвъня в три и половина. Джендо и Светльо спяха. Излязох бързо в коридора.
- Аз съм. Долу съм, в двора – каза Павел Якимов.
Върнах се бързо в стаята и разтърсих Светльо за рамото.
- Светльо – казах. – Ела да видиш един сокол.
Светльо се пробуди. Думите достигнаха до съзнанието му. Ококори се.
- Какъв сокол?
- Долу, в двора. Хайде.
И Джендо се надигна.
- Какво става?
Обясних им набързо – че долу ни чака Павел Якимов с Туюк Кисийн.
Отворихме вратата, огледахме се като крадци в анимационен филм и тръгнахме към асансьора.
Туюк Кисийн стоеше върху кожената ръкавица, нахлузена върху ръката на Павел и ни гледаше мъдро и спокойно с ахатовите си очи. Светльо се спъна с чехлите си и щеше да падне. Протегна ръка и погали без никакъв страх сокола по главата. Туюк Кисийн не трепна.
- Това момче иска да става соколар – казах. – Хайде, като излезем, ще ти го пратя.
- Става – каза Павел Якимов. – На мен ми трябват хора.
- А ще може ли – заекна Светльо, - едно перо. От сокола.
Павел погали Туюк Кисийн няколко пъти по крилото и сетне подаде на Светльо едно бяло перо, леко напръскано с кафяво в долния край.
- Хайде, че с тия задръствания...
- Хайде – казах. – Благодаря ти.
Павел сви широките си рамене на бивш гребец, намести на главата си бялата шапчица от плъст, дар от туркменските соколари и тръгна към изхода с Туюк Кисийн на лявата ръка.
Това беше в петък. Днес беше вторник.
Момичето от кафенето дойде, избърса масата ми и изхвърли пепелника. Дрешката й беше къса, кръстът й беше гол и гладката й кожа беше настръхнала.
Надигнах се и застанах на тротоара за такси. Най-сетне едно жълто разнебитено Деу със зелено око намали и спря до мен. Качих се вътре.
- От болницата ли избяга?
- Как позна?
- По чехлите.
Извърнах глава и погледнах шофьора. Лицето му беше грапаво като скала. Беше ми набор.
- За къде?
- За Мендосино.
- Къде е това?
- Шегувам се. Карай по „България”.
Brak komentarzy:
Prześlij komentarz