ВСИЧКО

 

Ангел Игов

 

Да. Още първия път когато я видях, си казах че това е момиче за мене. А този първи път беше петнайсeти септември преди точно пет години.

Тогава тя беше средна на ръст, с не много дълга тъмнокафява коса и с някаква дива предизвикателност в погледа, сякаш ей-сега щеше да се изплюе в лицето на света не от злоба, ами само за да види какво ще стане. Изпъкваше сред дебелите червенобузести зубрачки както би изпъквало едно вълче сред котило послушни пуделчета. И си помислих, че петте години, които трябваше да прекарам в тая проклета натегаческа гимназия може да се окажат и не толкова неприятни.

Да, такава беше. С годините не се промени много. Само дето малко порасна на ръст, а дивото в погледа й стана някак си по-дълбоко, по-осмислено: “Важното е, копеле, да покажеш на тоя шибан свят, че не ти пука за него и да го научиш да не ти се бърка в работите. Вземеш ли му страха, тогава вече можете да си говорите като хората.”

Сега си мисля как ли съм изглеждал тогава и дали тя също е познала в мое лице човека, чиято съдба е написана със същия яростен, широк почерк като нейната. Сигурно съм бил като някаква отрепка в очите на девойчетата, които от две години насам бяха спали с учебник под възглавницата, само и само да влязат в това училище; а задръстените ми съученици, свеждащи смутено поглед, когато някое от тия девойчета мине покрай тях, навярно са ми завиждали, страхували са се от мене и са ме мразели. “Гледай го тоя, с дългата мазна коса и с дрипавите дрехи, и с цигарата, виж го само как гледа, като че ли целият свят му е в краката!” Да, сигурно съм изглеждал надут, понеже ги гледах дяволски презрително. Тогава аз си бях още малък и смятах, че е под достойнството ми да се “подчинявам” – т.е. да ходя редовно на час, да изкарвам добри бележки и да говоря без излишни грубости. Мина време и вече смятах, че е под достойнството ми да се правя на интересен като бягам редовно от час, нарочно обърквам на контролните неща, които знам, и храча шумно по пода на класната стая. Всъщност няма значение какъв си отвън и няма защо да се правиш на “кой съм аз”– това са детинщини.

Донякъде Вихра ми повлия в тая насока. Никой друг не можеше като нея така да се заяжда с даскалиците, че да ги докарва до истерия – но го правеше само ако те я предизвикаха. Принуждаваше ги да реват от яд, а после си знаеше всичко толкова идеално, че на тях не им оставаше нищо, освен със скърцащи зъби да й пишат шестицата. А на нея й оставаше съзнанието, че не е оставила някаква си кукумявка да я пречупи.

Другите не можаха да преглътнат и това, че ние толкова скоро се забихме – още на първия купон, където момиченцата бяха насядали по столчетата и си говореха за филми или обсъждаха начина по който еди-коя си учителка предава материала, а момченцата стояха гордо изправени и се правеха на мъже като размахваха бутилки с бира, която изливаха през балкона, когато си мислеха, че никой не ги вижда. Представям си как някой е прошепнал на някого: “Абе, знаеш ли какво правят Андрей и Вихра в оная стая?” – и после шепотът е пораснал, станал е по-силен от животински рев и се е надигнал като вълна, помела чиниите със сандвичи, салфетките и разговора за учителката по английски на съседния клас.

Това ми беше третият път, когато се целувах с момиче и се считах вече за много отракан. По едно време си казах: “Абе, аз що не взема да го изчукам това гадже?”, наложих си да гледам колкото се може по-перверзно, и я попитах:

- Искаш ли да го направим?

Обаче тя ме удари като с мокър парцал:

- Я си гледай работата бе, пикльо!

И това беше фразата, която ме накара окончателно да хлътна по нея.

Повечето хора страшно се шокират, ако видят хора като Вихра и като мен да ходят продължително време. Според тях само “почтено изглеждащите младежи и девойки” могат да бъдат заедно за по-дълго. Другите, “разхайтените”, по правило късат най-много след един месец. Е, ние с Вихра ходихме почти пет години. И всъщност още може да се счита, че ходим. Най-малкото не сме късали и аз поне нямам намерение да късам с нея, а и тя няма такава идея, сигурен съм. Обаче сега ще ни тикнат в затвора за кой знае колко време и това малко ще промени нещата. Ние пак ще си ходим, но без да се виждаме.

Тук, в предварителния арест, се държат много внимателно с нас, понеже около процеса се вдигна голям шум. Намериха се цял куп мили очилати госпожи от разни фондации и развълнувани социолози с треперещи ръце, които обясняват на хората, че “виновни са не тези двама младежи, завършили с отличие елитна софийска гимназия, а обществото, което ги е направило такива.” И същото това общество, което ни било направило такива, седи пред телевизора, кима одобрително и мъдро повтаря: “Да, да, точно така, обществото е виновно!” “Иначе” – казват, - “как да обясним цялата безсмисленост и нелепост на това колкото трагично, толкова и абсурдно престъпление?” Следователите бяха готови да я обяснят с това, че се бяхме надрусали, обаче журналистите се разкрещяха, заявиха, че “тромавото следствие не отчита цялата комплицираност на престъплението и симптоматичността му за цялата нация”, и ни обсипаха с въпроси как ние ще обясним деянието си. Когато им казахме, че сме го направили, защото сме искали да опитаме от всичко в живота, не ни разбраха и ето защо вдигнаха още по-голям шум. Според мен сега ще се отървем с много по-малка присъда, отколкото заслужаваме, и виновни са всички тия журналисти, социолози и председателки на фондации. А това хич не ми харесва. Смятам в съда да настоя за най-строгото наказание, предвидено от закона, защото иначе не би било честно. Свикнал съм винаги да си нося последствията от всичко, което съм направил. И колкото и да ви изглежда немислимо, готовността да си носиш последствията те освобождава практически от всякаква отговорност. С Вихра се бяхме разбрали, че когато някой закъснее за среща, получава един шамар от другия. И по този начин никога не съм се притеснявал през целия път дали ще стигна навреме, и никога не съм изпитвал угризение на съвестта за това, че закъснявам, защото знаех, че ще си получа шамара, който заслужавам, и че този шамар ме избавя от всякакво чувство за отговорност. И когато с Вихра извършихме това, за което ни съдят сега, струва ми се, осъзнавахме, че ще си понесем последствията. А ако сега ни ги спестят и се разминем с някаква мизерна присъда, после цял живот ще се чувстваме виновни, и това би било адски подло.

Винаги съм се чудел на хората, които твърдят, че да си писател е кабинетна професия. Това е една от най-големите глупости, които съм чувал. Какво толкова може да опише някакъв си плъх, затворен между четири стени, обрасли с книги, както скалата обрасва с мъх? Най-много да преповтори това, което вече е прочел.

Вече ми се струва все по-вероятно един ден наистина да стана писател. Затворът предразполага към вглъбяване и размишление, така че там ще мога да осмисля всичко, което съм преживял – а то никак не е малко, повярвайте ми. Толкова пъти съм извървял и в двете посоки стълбата между жалкото и възвишеното, че определено имам какво да кажа. И всъщност нерядко съм се улавял, че върша разни неща тъкмо за да мога един ден да ги опиша. Разбирате ли, казвам си: “Един бъдещ писател трябва да вкуси от всичко” – и се хвърлям с главата надолу. С Вихра сме спали под мостовете на Перловската река, а на следващия ден сме се изтупвали с официални дрешки и сме ходили на прием на Атлантическия клуб (съвсем случайно се бяхме снабдили с покани.) Случвало ни се е дни наред да бъдем постоянно заедно, да идем на купон, тя да се забие с някого, аз да се забия с някоя, а на сутринта пак да си тръгнем двамата, да идем в някой парк и да спим докато слънцето напече твърде брутално и ни събуди. Три години подред ходихме през лятото на Созопол и там изкарвахме по два месеца почти без пари – понеже винаги отнякъде се намираше и ядене, и пиене, без да го плащаме и без да го крадем – единственото, което крадяхме, бяха книги. Толкова е елементарно: влизаме в книжарницата, разглеждаме много книги дълго време, докато окото на охраната и на продавачките свикне с нас, после Вихра пъхва една-две в дрехите си, тръгваме да излизаме, усмихваме се мило, питаме охраната няма ли някоя цигара, той обикновено има, благодарим, излизаме, после се връщаме за да питаме продавачката нещо за еди-коя си книга и си излизаме отново, напълно унищожили цялото недоверие, което се е породило веднага, щом са зърнали мръсните ни коси и опърпаните дрехи. Книгите ни бяха станали като наркотик: крадяхме, четяхме и после подарявахме на приятели. Така прочетохме неща, които иначе сигурно никога не биха ни попаднали: почти целия Достоевски, Херман Хесе, Блок, Маркес, Рембо – чели сме даже и Дилън Томас, дето никой от познатите ни не го беше чувал, и се бяхме навили да си го откраднем в оригинал, обаче никъде не го намерихме.

Отначало си мислех, че страшно ще ми тежи да седя затворен в някаква тясна килия. За мен беше мъчение дори да си седя вкъщи, а камо ли пък в тая душегубка, от която не можеш да излезеш. Но открих (и много се учудих), че съвсем не ми е толкова гадно. Вярно, липсват ми приятелите, липсват ми парковете, липсват ми нощите по улиците, липсва ми Вихра – но Вихра е с мен дори когато я няма, а всичко останало ми се вижда като много далечен, мътен спомен от някакъв предишен живот. Не че съм се примирил – не! – не е и само това, дето съзнавам, че така ми се пада. Има нещо друго: след това, което направихме, ние двамата наистина можем да кажем, че сме изживели всичко. Сега вече не ми трябват нови впечатления, защото не мога да имам нови впечатления – само повторения на старите. Нищо ново повече не може да ми се случи. Вие, разбира се, ще кажете, че аз съм едва в началото на жизнения си път и че тепърва ми предстоят нови неща, толкова различни от досегашните, че не мога да си ги представя и затова смятам, че съм минал през всичко. Може и така да е, но щом не мога да си ги представя, те са абсолютно нереални и нямат стойност. Да го кажем така: изживял съм всичко, което съм имал възможност да изживея. И ето: сега ще имам години наред спокойствие, затворен в тясна килия, и какво друго да правя, освен да го осмисля и да го опиша?

Както си седя на арестантското легло и гледам през решетките на прозореца, цял куп спомени минават през главата ми. Сега се сещам как искаха да ме изключат от училище заради гребена. Тогава с Вихра от дълго време движехме с едни пънкари и мене ме хвана манията да си пускам гребен. Така че си го отгледах тоя гребен, и като порасна достатъчно, боядисах го яркозелен, и така отидох на първия учебен ден – преди - колко бяха? – три години. А директорката ни беше някаква сухарка – умна жена иначе, ама сухарка – и вика: ако не се явяваш на училище в приличен вид, ще те изключим! Аз отначало помислих, че се майтапи, обаче след няколко дни ме викна в кабинета си и рече: “Да се разберем, или ще ходиш като нормален човек, или си търси друго училище. Това е най-елитната гимназия в България и ние такова нещо няма да търпим.” Аз страшно й се ядосах и наприказвах разни работи за ограничаване на свободата, за това, че няма да се оставя да ме мачкат и т.н. И работата стана сериозна. Добре че беше класният ми – той винаги много се кефеше на мен и на Вихра, понеже съжаляваше, че на младини не е бил “лудо хлапе”, както се изразяваше. Та, хвана ме човекът, поиска да узнае какви съм ги наговорил на директорката, изсмя се и каза: “Така не се говори бе, Андрей, тука трябва малко дипломация. Вместо да й се караш, че ти ограничава свободата, ще се възмутиш, че постъпва така, както се е постъпвало в комунистическо време. Ние в демократична държава ли живеем или нищо не се е променило от тоталитаризма? – така ще кажеш, и ще видиш как ще си подвие опашката. А иначе си прав, че не се оставяш да те мачкат, обаче няма защо винаги да се юрваш с рогата напред.” И аз го послушах, и дни наред разправях на всеки учител, че директорката постъпва като комунистическа функционерка от петдесетте, докато тя се уплаши и ми остави гребена. Не че аз не го махнах няколко месеца по-късно – просто ми писна, пък и беше голяма играчка да го поддържаш.

Сещам се и за един стар хипар, когото засичахме в Созопол всяка година. Той отиваше по морето за july morning и после караше докато свърши хубавото време. Преживяваше с това, което го почерпят, което изпроси, което прибере от кофите и което открадне – и мога да ви кажа, че гладен не оставаше. То даже и ние не оставахме гладни, и то без да крадем и да ровим в боклуците. Та, тоя човек беше доста забавен, понеже разправяше много истории – кои верни, кои не толкова, - пък беше и сладкодумен. Седим си в градинката пред параклиса, въртим някаква бутилка и го слушаме. Спомням си за най-неправдоподобната му история: как свалил някаква мацка, двайсетина години по-млада от него, и тя го води у дома си, да се чукат. И сядат първо на масата, да хапнат и да пийнат, и точно тогава – хоп! – майката се прибира. Мацката страшно се сконфузва, обаче нашият си седи, пуши си цигарата и гледа майката, и му се струва, че я е виждал някъде, а тя също го гледа с разширени очи и зяпнала уста и накрая вика: “Ти ли си, Петре, господ да те убие!” И тука старецът драматично замлъква, поглежда всеки и завършва: “И какво се оказа: аз съм щял да изчукам собствената си дъщеря!” После мълчи, мълчи и по някое време вика: “Хайде да ходим в моя апартамент!” Ние зяпваме както майката на оная мацка: апартамент ли? Да бе, апартамент! И ние се радваме: супер, ще се изкъпем, ще се цивилизоваме малко – а той, негодникът, ни води под едно дърво и тържествено обявява: “Ето това е моят апартамент!”

Това беше тъкмо след един july morning – предишния ли, по-предишния ли ден бяхме посрещнали слънцето и се бяхме изнесли накъм Созопол. Имаше с нас и един Гръби: един такъв откачен, с дълга къдрава коса и с брада, ходеше полугол и с един заострен кол, на който беше набучил счупена бутилка. Влиза той в параклиса, както си е полугол и с колеца, и почва да танцува някакъв негов си танц, и да нарежда разни заклинания, а бабичката пищи: “Излезте, излезте, моля ви, ще повикам полиция!” – а той размахва колеца с бутилката и на свой ред крещи: “Хора, тук има самурайски меч, хора, не искам да ви наранявам, махнете се от мене!” И тя наистина викна куките, и те го изведоха от параклиса и му поискаха паспорта, а той почна да се рови в раницата си, извади един етикет от “Ариана” и рече: “Мисля, че това имате предвид!” И старшата кука бавно, много бавно каза: “Отдавна никой не се е бъзикал така с мене.” И го отведоха. Не искам и да си мисля колко бой е изял заради тоя етикет.

Журналистите ме попитаха: “Как смятате, че ще се чувстват родителите Ви?” “Няма да ме разберат” – отвърнах им. Всъщност майка ми може би поне ще се опита. Тя е фотограф; работи в един вестник, но освен това прави и други снимки, които иска някой ден да покаже на изложба: малки, дрипави циганчета, които обикалят и събират пари в пластмасови чашки – малки, дрипави циганчета с неразбиращ поглед; опустошени от алкохола мъже, въргалящи се в сметта; младежи, които бият кучетата си; старци, които тъжно гледат лъскави витрини – майка ми определено има усет към грозното. Сигурно затова се е омъжила за оня очилат смешко, който ми се води баща. Истинският ми баща е бил някакъв буен и откачен тип – мама казваше, че на него съм се метнал. Тя била още много млада, когато се запознала с него и като мнозина кротки и добре възпитани жени от интелигентни семейства изпитвала неудържимо влечение към дивашкото у мъжете. И намерила един пещерняк, един мъж с фигура на древногръцки атлет и буйни руси коси – виждал съм го на снимки. Оженили се, родил съм се аз, а после древногръцкият атлет се спуснал с леководолазен костюм да изследва някаква пещера и повече не се върнал. Майка ми изпаднала в страхотна депресия и отчаяно се уловила за единствената опора, която съзряла – един неин бивш състудент и ухажор. Не си спомням сватбата им и едва ли много нещо ще запомня от този човечец, който иначе проявява най-доброто желание да се разбира с мен, обаче никога не се получава. Той е толкова прилежен, подреден, педантичен и иска от другите да са също толкова прилежни, подредени и педантични като него, а когато не става така, се опитва да бъде строг и това е едно от най-смешните неща, които съм виждал. От шест години насам само бръщолеви плахо на майка ми за “лошите компании”, с които съм се бил събирал, за “злобата”, която съм носел “в сърцето си”, и – в общи линии – за това, че няма да свърша добре. Сега ще каже: “Знаех си, че Андрей няма да свърши добре, ама ти не ме слушаше.” И пак ще сгреши. Най-малкото – имайте повече уважение – аз не съм свършил.

От това, което знам за родителите на Вихра, сигурно и те ще го приемат много зле, и при това ще я разберат още по-малко. Навремето нейният дядо бил някаква важна клечка в комунистическата власт: депутат, министър и не знам какво си; и синът му – нейният баща – бил много търсена партия. Оженил се за една актриса, която го напуснала, след като комунистите – и с тях дядото – паднали от власт. Да, напуснала го, и взела дъщерята със себе си. Вихра страшно презираше майка си, наричаше я “подла и лигава кукличка”, и предпочиташе да живее с баща си, но нямаше как, виждаха се само от време на време. Веднъж тя ме заведе при него и десетина минути ми стигнаха, за да разбера, че това е един от най-нещастните хора, които съм виждал, макар че имаше страхотен апартамент с огромна тераса в “Лозенец”, скъпа кола и цял куп пари. Беше самотен. И допълнително страдаше от това, че Вихра никога не му искаше пари и въобще не се интересуваше от богатството му: страдаше, защото това богатство беше единственото, което бе постигнал, единственото, което имаше.

И пак си мисля за това, което направихме. За стотен път. Не съжалявам, не се чувствам виновен, защото знам, че сега ще си получа заслуженото. Стана ми гадно само когато ми показаха на снимка децата на онзи човек: бяха съвсем малки, на пет-шест годинки; и едни такива симпатични, усмихнати... Попитаха ме: “Как мислите, колко ли време няма да се усмихнат тези деца?” – и някой вътре в мене закрещя, зарева, но аз не го пуснах навън. В края на краищата с всеки избор, който прави, човек ангажира цялото човечество – това го учихме по философия. Тоест, не можеш да свършиш нещо, без по този начин да сториш някому зло. Така стоят нещата и нашият случай не прави изключение. И ако трябва да бъда честен, в онзи момент, когато прошепнах на Вихра: “Нека бъде този”, въобще не съм си помислил за децата му, жена му и всичките му роднини до девето коляно. Пък и кой знае? Може би така е било писано и тъкмо това е била неговата съдба; може би в онази дъждовна ноемврийска вечер той е вървял с широки, уверени крачки към участта си и дълбоко в себе си е усещал, че ей-сега ще се случи това, което трябва да се случи... Ние искахме да изпитаме всичко, а на него му е било предопределено да се случи онова, в онази дъждовна ноемврийска вечер. Значи просто е трябвало да се намерим един друг – и се намерихме.

Пак не се бяхме прибирали от няколко дни вкъщи. Беше студено и не можехме да спим по парковете или под мостовете, но си бяхме намерили една изоставена къща, която в продължение на години се бяха опитвали да ремонтират, а после бяха решили, че направо ще я бутнат, но се бавеха. По стените с опадала жълта мазилка лазеха паяци и усърдно плетяха мрежа подир мрежа; нощем на гости ни идваха мишки, а сутрин хилавото, зиморничаво ноемврийско слънце пролазваше през прозорците, отдавна останали без стъкла и прокарваше по вкочанените ни тела лигавите си лапи: блудкава ласка, все едно, че докосваш жаба. Там спяхме, там се чукахме, там си говорехме за Камю, за Достоевски, за бащата на Вихра, за моя баща, който не се върнал от пещерата... за всичко. Мисля, че в онзи момент в главите ни имаше повече Камю и Достоевски от друг път; във всеки ъгъл на помещението имаше по един “чужденец”, който несъзнателно изпразваше пистолета си в безжизненото тяло на някакъв арабин; а до всеки “чужденец” стоеше по един Иван Карамазов, който въобще и не забелязваше сцената, а само гледаше унесено през прозорците и мълвеше: “Ако няма Бог – всичко е позволено! Ако няма безсмъртие на душата – всичко е позволено!” А щом всичко е позволено, мислехме ние, всичко трябва да се опита. Можеш ли да прекрачиш последната бариера? Да убиеш човек, за да знаеш, че си вкусил от всичко? Да отнемеш човешки живот, за да напишеш книга? Чужденци, Карамазовци, паркезан и LSD. Копеле, ние трябва да опитаме от всичко. От всичко. Трябва да видим какво е да убиеш човек. Трябва да си изцапаме ръцете с кръв, трябва да пуснем смъртта през вратата, за да разберем, че живеем. И онази дъждовна ноемврийска вечер, и локвите по улиците, и дъждът с неговото напрегнато очакване, и не, не този, и може би съдбата ще ни го доведе, и чудовищните муцуни на гънещите се дървета, и кучето, което ни гледа с жълти очи иззад прозореца – или може би от дъното на морето – и не и този, но ние все пак ще го направим, и последната бариера, и страхът, и дъждът ни чака да го направим, и кучето ни чака да го направим, дърветата с люспестите лапи ни чакат да го направим, и един човек – нито млад, нито стар – един човек в тъмни дрехи, с чадър и без лице, и нека бъде този – а как ще го направим, като няма лице, и така е писано, значи ще го направим, извинете, колко ви е часът и гърлото – преди да е викнал за помощ – и един миг, в който все още можем да спрем, но ние не искаме да спрем, и той е на земята, а ножът е в ръката ми, и в следващия миг ножът вече не е в ръката ми, а човекът вече има лице, и като го убихме, ние му дадохме лице, и още няколко минути и дявол да го вземе, ние наистина го направихме, и сега наистина знаем, че живеем, защото изпихме чашата докрая – с утайката, а утайката е смъртта – и сега наистина знаем, че живеем, защото опитахме от всичко.