74

 

Ангел Игов

 

Бейкър Стрийт, Портман Скуеър, Марбъл Арч... Фулъм Крос, Фулъм Палис Роуд, Фулъм Семитъри, Патни Бридж, Патни Хай Стрийт, Патни Стейшън. Но сега няма да завие обратно от гарата към гаража под Патни Бридж, а ще продължи към Грийн Мен, защото часът е два през нощта и нощният маршрут на автобуса е удължен; ще завие по Патни Хийт и ще кара надолу чак до онези забравени от бога места, по неугледната Дейнбъри Авеню с продълговатите двуетажни блокчета като стари изсъхнали вафли. В едно такова, съвсем като тези, но в друг квартал, живее и той. Уейн. Уейн Броснан. Ще спре на последната спирка, току пред ниския вафлоподобен блок, ще изчака да слязат последните пътници – двама чернокожи, които продължават своята караница откакто са се качили, и някакъв дребен мургав тип, който моментално запрашва с бърза крачка надолу по улицата, пъхнал ръце в джобовете на зеленото си шушлеково яке. Не изглежда местен, май си търси белята. Сега Уейн ще се обади по радиостанцията и ще завие обратно.

Мелгрейв Роуд, Онгар Роуд, Уорик Роуд. Понякога Уейн се чуди на пълната липса на въображение, която проявява Лондон относно имената на улиците. Навярно всички автобусни шофьори понякога се чудят. Особено по нощните маршрути. Имаш дяволски много време, когато караш нощен автобус. Спирките се нижат една след друга, пътниците дремят по седалките. Там назад една слаба руса девойка се е сгушила зиморничаво в пухеното си яке, а в средата стои дългокос образ в кожено яке, подпира с крак усилвателя, който е сложил на пода, и си говори на глас. Не е английски. Някакъв език, който звучи като песен, през цялото време подскача нагоре-надолу. Уейн не знае чужди езици, но вече е чул доста в краткия си опит на автобусен шофьор. Можем да допуснем, че се е наслушал на френски, испански, арабски, турски, немски, китайски, чешки, сръбски, японски, урду, норвежки. Навярно и други. Лондон говори много езици. На Глостър Роуд се качват двама залитащи от бирена умора чужденци, показват бегло билетите си и се тръшват на седалката току зад шофьорската кабина. Разговарят на английски, но и двамата с усилие търсят думите си, ровят из устата си, за да ги намерят, тези думи, полепнали по зъбите им, непривични, сдъвкани и несмлени.

– Беше страхотна вечер – казва единият с мъка.

– Аха – съгласява се другият. – Ще ми бъде трудно утре сутрин.

– Трябва ли да ставаш рано?

– Утре работя.

– Поздрави Маргарет, ако я видиш.

– Не е ли смешно, как й викаме Маргарет. Другите сигурно не могат да й произнесат името, но ние можем.

– Малгожата.

Малгожата. Уейн не може да си представи как ли изглежда животът ти, ако се казваш така.

Фулъм Крос, Фулъм Палис Роуд, Фулъм Семитъри. Червени тухлени сгради, почти всички двуетажни; ярко осветени болници; църкви, издигащи уморено каменните си кръстове в мрака. Обичайните индийски ресторантчета с по четири- пет маси вътре. Масала, виндалу, джалафрези. Уейн харесва тези думи. Звучат вкусно: пикантни, лютиви, с аромат на подправки, които е ял десетки пъти, но никога не е виждал цели и сурови. Освен това индийските ресторантчета не са скъпи и Уейн може да си позволи да ходи там от време на време. Не че заплатата на автобусен шофьор е особено висока, но той така или иначе не харчи много. Пести. Защо – ще се разбере малко по-късно. Търпението е най-великата добродетел на читателя.

За да бъдеш автобусен шофьор, също се иска дяволски много търпение. Особено когато караш нощен автобус. Защото минаваш през едни и същи места, където главните пътища са ти познати до болка, а малките странични улички тънат в мрака на неизвестното и те изкушават да надникнеш какво ли има там. Уейн си го е мислил понякога. Когато в автобуса му останат двама-трима задрямали японци, от ония, дето очевидно пътуват за последните спирки в близост до университета; когато двуетажните червени къщи на Фулъм се точат монотонно една след друга и остават назад, тогава Уейн се чуди какво ли би станало, ако ей-сега обърне автобуса и тръгне на пътешествие из малките улички. Какво ли би могъл да открие по някоя тясна ивица асфалт, наречена Коулхърн Клоуз или Кренли Кресънт?

И пак Патни Стейшън, Патни Хил, Патни Хийт. Грийн Мен. Малка схлупена кръчмичка, потънала в сянката на околните сгради, значително по-нови от нея. В квартала на Уейн също има кръчма на име Грийн Мен. А по маршрута си той минава край две кръчми Кингс Хед и още две Уайт Харт. Уейн вече знае наизуст маршрутите си, чувства се господар на автобуса, усеща машината, усеща пътниците. Цанил се е за шофьор преди година. Тогава е изкарал два месеца без работа и за малко да го изхвърлят от квартирата. Това е бил най-черният период в живота му. Жена му го е напуснала заедно с детето... Защо ли? О, стига де, има ли значение защо? Може би се е напил и я е ударил; може би тя си е намерила друг. Но във всеки случай, в мига, в който е затворил вратата след нея, Уейн е седнал на масата и е потънал в алкохолно-телевизионна мъгла, от която е излязъл чак когато дебелият, червендалест хазяин му е креснал в ухото, че няма да остави да го разиграва някакъв си впиянчен негър. После се е извинил, а Уейн е изключил телевизора, изхвърлил е празните бутилки и е тръгнал да си търси работа. Пътувал е с автобус за едно интервю и е видял огромния надпис вляво от шофьорската кабина: „Някога мечтал ли си да караш нещо, което струва 150 000 паунда? Ела при нас в автобуса!”

Автобусът, който кара Уейн, струва 150 000 паунда, а колко струва Уейн? Автобусът е голям, червен, двуетажен и винаги добре почистен, а Уейн е нисичък, черен и твърде често небръснат. Но в едно нещо и двамата си приличат в очите.

Обещах да ви кажа за какво пести Уейн от заплатата си, ако не се лъжа. Ако не ви лъжа. Може и да ви лъжа. Няма кого друг да питате. Но според мен нещата стоят така: в онзи период, в който не е правил нищо друго, освен да пие и да се самосъжалява пред безучастния телевизор, Уейн е видял една странна реклама по някой канал: „Чувствате се самотни и нещастни? Чудите се какъв е смисълът? Обмисляте да сложите край на живота си? Обадете ни се! Корпорация К.” Уейн наистина е обмислял да сложи край на живота си; и в онзи момент, след всичко, което е изпил, е възприел рекламата по следния начин: „Обмисляте да сложите край на живота си? – Ние ще ви помогнем”. За свое изумление – такова изумление, че е изтрезнял моментално – след като се обадил в Корпорация К. открил, че е разбрал правилно.

Корпорация К. официално се занимава с психологически консултации: още един от онези телефони, на които можеш да се обадиш и да изплачеш мъката си, а отсреща да те слуша съчувствено мълчащ глас, който после да проговори и да ти обясни, че имаш нужда от промяна. Но това е само параван. Всъщност Корпорация К. е първата в света компания, която предлага платени самоубийства. Предприемчивите, изобретателни хора, които стоят зад нея, са разбрали, че в днешната епоха на глобална консумация има само няколко неща, които никой още не се е сетил да продава, и едно от тях е самоубийството. Вероятно ще попитате защо му е на някого да плаща, за да сложи край на живота си, след като може да го направи сам; но всъщност хората плащат за дяволски много неща, които спокойно биха могли да направят сами. Някои плащат, защото вярват, че отиват при специалист, който ще свърши тази работа по-добре от тях самите; други плащат, защото ги мързи. Корпорация К. се цели и в двете групи клиенти.

Ако позвъните в Корпорация К. и пожелаете да се възползвате от „специалните им услуги”, те ще ви изпратят по пощата въпросник, съставен от професионални психолози, за да проверят дали наистина искате да сложите край на живота си, или сте мръсен журналист, който е надушил за какво става дума. Ако издържите теста, ще ви пратят брошура с подробно описание на дейността си и с разкази за най-професионално организираните самоубийства в историята на компанията. Всъщност „специалната услуга” представлява следното: в продължение на месец посещавате екип от специалисти, с които разговаряте за своите проблеми и желания, за детството и пубертета си, за сексуалния си живот и диетата си, за работата и дома си, за това по какъв начин бихте желали да се самоубиете и дали смятате, че можете да го сторите сам. Накрая екипът излиза със становище какво самоубийство ще е най-подходящо за вас: с оглед на вашия характер, склонности, морални, религиозни и политически възгледи; с оглед на естетическите ви критерии; с оглед, разбира се, на цената. Чувал съм за една богата дама, която пожелала да бъде отровена с най-рядка и скъпа отрова по време на пищен обяд във Великото херцогство Люксембург. На други им стигат парите колкото да ги бутнат от моста.

Сега вече в автобуса е останал един-единствен пътник. Едър възрастен мъж, полуизлегнат на най-задната седалка. Има вид на почти-клошар. За миг Уейн го наблюдава внимателно в огледалото. Онзи не мърда. Навярно спи.

Разбира се, клиентите по всяко време имат право да се откажат от самоубийството и да прекратят договорните си отношения с Корпорация К. Принудени са обаче да платят неустойка, а в добавка корпорацията получава права над историите, които са разказали по време на консултациите. Към нея работят млади и енергични писатели, които после претворяват тези истории в романи и ги издават. Някои такива романи се радват на забележителен успех, както критически, така и комерсиален. Доколкото ми е известно, двама-трима от най-актуалните британски писатели са пробили с романи, написани по програмата на Корпорация К.

Сега Уейн е на Уорик Роуд. В автобуса се качват момче и момиче – и веднага започват да се натискат.

Уейн вече е преминал последния кръг консултации и след съвещание екипът от специалисти му е препоръчал самоубийство в автобуса. Това щяло да бъде първият и последен грандиозен акт в живота му, защото Уейн ще изгуби контрол над автобуса, ще се блъсне на скорост, автобусът по възможност ще избухне, а ако всичко е наред, дори ще полети право в Темза. Естествено, това ще бъде в момент, в който вътре няма други пътници. По време на нощен маршрут – като този – или пък на път за гаража. Голямото предимство на този план е финансовата страна. Принципно Уейн няма откъде да плати за такова зрелищно самоубийство. Само че от лондонския транспорт изплащат солидни застраховки при нещастен случай, а според завещанието на Уейн тази сума отива в Корпорация К.

Сега Уейн е на Фулъм Семитъри. Момчето и момичето слизат и за негово учудване се отправят към гробището; само онзи тип остава в автобуса – онзи тип, задрямал на най-задната седалка.

Уейн не е от най-смелите хора, които сте срещали. Не би могъл умишлено да се блъсне с автобуса, който кара, най-малкото защото този автобус струва цели 150 000 паунда и ще му е някак неудобно... Затова трябва някой да му помогне. От корпорацията са му казали да не се притеснява. Имали клиенти, които искат да сложат край на живота си по такъв начин, че да завлекат още някого покрай себе си.

Сега Уейн наближава Патни Бридж. Големият светъл мост над Темза. Уейн поглежда в огледалото и вижда как единственият пътник в автобуса му отваря очи. В тях няма и следа от сън.