ИСТОРИЯ НА ДЪХА

Емануил А. Видински

Истината
е прибоят на едно дишане
               Октавио Пас, „Ноктюрно за Сан Илдефонсо“

Дамян не обичаше разстоянията. Пречели на дъха му, така казваше. Изобщо пречели на всеки един дъх, но хората не го съзнавали. Защо, мислите, през лятото въздухът е толкова тежък понякога, питаше? Не е от горещината, това е световна заблуда. От многото голота е, казваше, и от учестеното дишане. А то се учестявало, защото било несподелено.

— Копнееш месеци наред по разголените сестри, не успяваш да уловиш достатъчно, че да си отдъхнеш, и затова се задъхваш. От усилието. Да задържиш всичкото, дето ти е тука (и той сочеше с отворена длан към тялото си) да си стои там.
 
После казваше, че от толкова много разпилял се дъх (тъй като дъхът се разпадал, когато бил несподелен и не полепвал по близко чуждо тяло) през лятото ти става тежко на гърдите, особено ако и твоето собствено дишане излиза с копнеж през устните.
 
— Не сте ли забелязали, че незадоволените хора страдат най-много от горещината. Всички издържаме трудно в нея, но на тях им е най-зле. Така си е.
 
— А през зимата...? — питаше някой.
 
— Какво през зимата. Там е друго, не толкова, че ти се иска по-малко, ами просто хората се доближават инстинктивно един до друг, за да се запазят от студа. И така повече въздух оцелява, щото се споделя. И не говоря само за секс, хората просто си се приближават повече.
Такива ги разправяше Дамян за общо забавление на всички. Ние го слушахме с усмивка, радвахме му се. Някой го подиграваха, но той не се сърдеше. Всякакви неща разказваше. Чудя се как му хрумваха. Веднъж го попитах откъде ги измисля такива, а той сви наивно рамене, погледна ме весело и отговори:
 
— Ма не ги измислям. То си е така. Измислицата е друго нещо. За нея трябва да си настроен, да я искаш. Е един приятел, дето пише разкази и такива неща, ми каза, например, че всичко измислял. Нямало нищо истинско в това, дето го пишел. Сядал и измислял истории, а после — на компютъра. Има писатели, които пишат видени неща, дето са ги преживели или някой им ги е разказал. А този, ей така. Та за да измислиш, трябва да знаеш, че измисляш, а тия работи, дето ти ги разправям, сами си идват. Застават пред мене докато си пия кафето, да речем, и хоп — ето ме. И така.
 
Дамян живееше в Пловдив. Никой не знаеше с какво се занимава, как живее, на колко години е. Идваше нередовно, обаждаше се на някой от компанията и всички се събирахме в една кръчма, за да се видим с него. Винаги изглеждаше по един и същи начин, но разказваше невероятни истории. По-скоро хрумвания, които му идваха, както ми беше разказал, случайно. Личните въпроси той никога не отклоняваше. В началото каза, че живеел с майка си и работел в един бутик. Следващият път каза, че от три години взимал уроци по пеене, защото искал да стане рокпевец. Само чакал някоя известна група да обяви, че си търси такъв.
 
После не го видяхме няколко месеца, а когато се появи, на въпроса относно възрастта му, отговори, че е на 32. След време хората престанаха да му задават въпроси от личен характер. Не го питахме и какво ново, защото той сам си казваше. Може би и заради това идваше. Пръскаше страхотни суми през вечерта, в която се виждахме. За останалото време и представа си нямахме.
Дамян имаше много особени идеи. Странен беше и начинът, по който се запознахме. Имам пред вид аз и той. Защото първи аз го срещнах. Беше преди три години. Спря ме на една улица близо до гарата и ме покани на „няколко питиета“, каквито съм си изберял. Отивах на среща с компанията и му обясних учтиво, че, за съжаление, имам уговорка. „Изпий нещо с мен, приятел, аз черпя“. Докато се двоумях, той явно реши да ме изпробва, защото добави с лукав поглед: „Току-що излизам от затвора, не съм виждал свят от 4 години...сподели моята компания за половин час; аз черпя“. И заради това се съгласих. Щях да закъснея. Но това е предимството на масовите срещи, никой не те обвинява. Така се озовахме в едно близко барче, в което сервираха всички питиета в чаши за безалкохолно. Дамян ми разказа, че бил в затвора 4 години. Сигурно чакаше да го попитам за какво е лежал. Не го направих. И като че ли това го накара да ме погледне по-иначе. А защо не го попитах — не знам. Може би, защото най-неестественото нещо беше това, да си замълча. Разказа ми за някакви поети, които дошли да четат по някаква английска програма.
 
— Представяш ли си, в затвора. Странно нещо.
 
Разбрал, че тези хора ходели по всякакви неочаквани места, книжарници, стълбища, музикални клубове, и чели произведенията си. Било преди седмица. А сега той излязъл.
 
Пихме какви ли не неща. От скъпи по-скъпи (доколкото заведението имаше такива). И всичко плащаше той. През стъклото гледаше колите и от време на време възкликваше, че този модел не го знаел.
 
— Не се чуди — обясни ми — автомонтьор съм. Занимават ме тези машинки.
Минаха два часа и накрая реших да го заведа при компанията, за която вече прекалено бях закъснял. Така всички се запознаха с него и го обикнаха. Взе на всеки един телефонните номера и оттогава не спираше да поддържа връзка. Никой не знаеше кога ще го видим отново, но той винаги се появяваше. И в компанията ни настъпваше оживление.
 
Друга история: веднъж ми се обади. Бил в София, да сме се срещнели. Разбираше се: компанията. Когато дойде, ми каза, че днес намерил моя снимка на улицата. Естествено, всички се сепнахме: как така моя снимка, че и на улицата? Ами ей така, отговаряше той, черпите ли по едно, ако наистина си ти. Съгласихме се. И той я извади. Паспортна снимка и, о ужас!, наистина бях аз. И до днес не знам как е попаднала в него. Беше от преди няколко години, бях още с дълга коса.
 
Друг път попита едно момиче от нашите, защо винаги си придърпва полата, дори когато е дълга? Да на би да е носила много къси поли в миналото? Момичето отвърна, че през 80-те години гледала всеки западен филм по телевизията и забелязала, че младите американски госпожици винаги правели така, което тя намирала за много привлекателно и сигурно й е останал тик от едно време. Цяла вечер се забавлявахме, но момичето изглеждаше малко умислена, без да бъде тъжна.
 
Та всякакви неща разказваше Дамян, идеи и наблюдения, но историята с разстоянието и дъха някак си му беше най-важна. Постоянно се връщаше на нея.
 
— Защо мислите Латинска Америка непрекъснато ражда революции и прави политически преврати? Ами Балканите,...същата работа. Да не говорим за Италия с дучевия им фашизъм...А Испания и Франко? Все за това става въпрос.
 
— Значи — обобщи наша приятелка — всичко идва от жегата и неосъществените плътски желания, които създават разстояния на несподеленост, а те пък карат хората да се задъхват.
— Именно! Задъхват се, а това води до припряност и агресия.
 
— Ами немците? Те са северен народ?
 
— Хайде сега... северен народ. Германия е голяма, има топло лято, за което там всеки път не са подготвени. Все се изненадват от горещината. Пък и немците са друга работа, остави ги тях...
— А Русия? — упорстваше нашата приятелка.

— Ааа, не! За Русия...не. Това пък вече е съвсем различно, те са най-голямото изключение, което познава светът. Друга такава нация няма. Пълна каша...Дааа...
 
Веднъж, през късния октомври, Дамян ни събра всички, за да ни черпи за рождения си ден.
— На колко ставаш? — попита го едно любопитно момиче, което ходеше на астролог и правеше хороскопи.
 
— 31 — отговори невъзмутимо Дамян.

— Но миналата година стана на 33?
 
— Ами, едва ли...
 
Всички избухнахме в смях и той сподели:
 
— Важното е, че шефа ме повиши. От години съм бил в бизнеса, знаел съм как да печатам книги, разбирал съм ги тия работи, затова, хайде малко увеличение.
 
Всички му честитихме и едва ли някой пропусна изражението на нашата астроложка, която, като най-любопитна, се бореше със себе си около минута, но накрая замълча. Знаех какво искаше да попита: Преди два месеца беше казал, че е строител и часове разказваше за новата сграда и вицовете, които си разказвали на работа. Беше особено неприятно за нея, защото два пъти му беше правила хороскопи по всички правила. И двата пъти Дамян й бе казал различни дати, като си бе признал, че преди това е излъгал. И бавно момичето разбра, че я будалкат, поради което, обидена, престана да идва повече, когато той ни събираше.
 
И така, в началото на ноември, останахме четирима души: аз, Ники, Събев и Валерия. Виждахме се все по-рядко. Бяхме тръгнали по-различни пътища и бавно се отдалечавахме един от друг. Но обадеше ли се Дамян, и четиримата пристигахме на общата среща, като се радвахме един на друг и си обещавахме да се виждаме и без него. Това, разбира се, никога не се случваше.
През тази есен, последната от нашата дружба, Дамян идваше много често. Никой от нас не го попита за причината. Ако искаше, сам щеше да я сподели, иначе рискувахме да ни излъже. Но дори да я споделеше, нищо не ни гарантираше, че не фантазира. Веднъж се срещнахме двамата на път към кръчмата, където ни чакаха останалите. Аз отдавна си мислех да му предложа да напише всичките си преживелици и идеи, независимо достоверни или не.
 
— Знаеш ли, братле, тъкмо се връщам от един приятел. Пише разкази и ме моли да му казвам разни случки, че нещо му умрял геният. Иска да издаде сборник. Когато идвам, винаги му разправям по някоя историйка. Много се радва, направо не можеш да си представиш колко щастлив изглежда. Хубаво е това...хубаво.
 
— А защо не ги напишеш ти?
 
— Аааа.... това не е моя работа. Аз съм по приказките. Нали си ме знаеш, цапнат съм в устата. На мен ми дай да говоря.
 
После добави:
 
— Пък и това приятелче, толкова се радва...Той си няма никого. Девствен е като лимон. А има една голяма къща...Много дъх се разпилява там.
 
После стигнахме и заприказвахме за друго. Дамян никога не говореше за жени. Тоест за себе си и жените. Всички случки, които разказваше в тази насока, бяха от позицията на наблюдателя. Себе си не включваше. Освен когато изказваше някоя идея или мисъл. Но в преживяното отсъстваше.
 
Вечерта, когато ми разказа, че давал сюжети на някакъв писател, ни откри друга своя черта: бил лечител. Нещо като екстрасенс. И за да ни го докаже, залепяше на дланта си разни предмети и я обръщаше. Излишно е да казвам, че те не падаха. Разни лъжици, запалки, че дори и малки чаши. За повече не му стигала силата, казваше.
 
— Идва един при мене, знам го още от затвора, и ми вика „Ела, баба ми умира“. Какво да направя аз, го питам, той ела, та ела. Отиваме там, а тя, женицата, на 89 години, лежи и охка. „Умирам“, вика. Гледам я аз в очите, слагам ръка на челото й, а тя, бабата, взе, че заспа. Сериозно ви казва, заспа под ръката ми. След няколко дни този същият ме среща, ръце ми целува и ме води да ме черпи. Аз му викам: не ща, той обаче не, та не. „Ако не беше ти, загинал съм“. Той, не баба му.
 
— А тя от какво беше болна? — питам го.

— Че отде да знам. Ама то женицата е много важна за моя човек. И той друг си няма. Казваше ми, че само тя поддържала живота в къщата. Питам го аз, че как така, нали от години не става от леглото, а той ми отговаря, че като ходел в стаята й, не се чувствал сам и изгубен. „Много диша“, вика. И то си е така. Старите хора повече дишат, макар и по-малко въздух да имат. Ама ние, младите, все го задържаме. Не го пускаме. Старците въздишат на всеки пет минути и така живеят, със собствения си дъх. А моя приятел, все се запиня, мълчи и всичкото е тука (пак показва с отворена длан към тялото си). Щото знае, че изпусне ли го, ще се разпилее и ще умре. А е млад. Казвам ви аз, че кат си сам ти свършва въздухът.
 
А ние не знаехме с кого живее Дамян. Веднъж и той каза, че бил с баба си, после с вуйчо си, имал и сестра, спял при нея, и от всичкото това ни стана ясно, че пак нищо не е ясно.
 
— Ела да живееш в София — му казвахме — ще ни виждаш по-често.
 
— Аааа, ами тия в Пловдив, ами в Бургас. Имам си приятелчета на всякъде. Те какво ще правят?
После добавяше:
 
— Защо мислите, телепатията между хората не е разпространена?
 
— Сигурно пак заради дъха? — усмихваше се Събев.

— Ми заради дъха, та...Аз съм в Пловдив, вие тука....как ще усетя, че ви е лошо. Когато дъхът ви едва стига до шосето за Пловдив. Казвам ви аз, разстоянията са лошо нещо. Само се моля, когато ви стане зле, да имате до себе си някой, барем попие въздуха ви, че иначе сте загубени. Затова по болници и разни организации има милосърдни сестри. Не е толкова да ви сменят пелените и да ви гледат мило. Просто са там. Докато лекарите оперират, ви трябва някой да обира въздишките ви, за да остане тоз въздух в света и да се върне към вас от другаде. Като във физиката, нали нищо не се губело. Да, ама не. Дъхът се губи. Затова е светица Майка Тереза, защото го е прозряла.
 
— А ти, Дамяне, никога ли не боледуваш?
 
— Хайде сега, сигурно и аз боледувам, ама мене не ме мисли. Гледай себе си.
 
И така с времето започнах да разбирам Дамян. Искаше да е милосърден, да помага на всички. Не го казваше открито, просто така: леко и жаргонно, какъвто си беше. Хората за него бяха все малки, умалителни; все хорица, женици, братлета. На всички искаше да им е добре, да дишат споделено. Казваше, че имал приятелчета навсякъде. Затова и не стоеше на едно място. Ако те не го повикаха, той сам идваше. Чудя се някой знаеше ли къде живее, имаше ли телефонния му номер, някакъв координат, по който да го открие? Едва ли. Единственият ти шанс беше да го срещнеш случайно, или той да ти се обади. Как го е намерил този с бабата, не знам. Вероятно го е срещнал на улицата.
 
След тази среща Дамян изчезна. Не го видяхме повече. После някой каза, че бил в Африка. Не се учудих, когато след това някой ми каза, че със сигурност знаел от някакъв приятел, който пък го бил чул от друг, че Дамян бил в Ирак, където се водеше война. А един ден при мен дотича Валерия с вестник в ръка и ми показа една снимка от Косово, където хората се избиваха на няколкостотин километра от нас. На нея се виждаше порутена от снаряд къща, няколко вайкащи се баби и две три, лежащи безжизнено, тела. Най отзад, сложил ръка върху челото на ранено момче, ние ясно разпознахме нашия приятел. Съвсем се смаях, защото войната в Косово бе приключила отдавна, а вестникът беше вчерашен.
 
След време разбрах, че Ники тръгнал заедно с Валерия да го търси. Никаква вест от тях повече от две години. През един февруари срещнах случайно Събев, който беше станал издател. Каза ми, че двамата се върнали. Търсели къде ли не, никъде не го открили, „но ако щеш вярвай“, навсякъде познавали Дамян. На някои места се казвал Делян, на други само Дело. Валерия живяла шест месеца в Бразилия и дори я завели в една смазващо бедна къща в някакво гето, където той уж дълго живял. А на Ники една жена разказала, че преди 30 години той я бил излекувал от безплодие. Отишъл си, защото едно момиче луднало по него.
 
— Ама как е разбрал Ники, че е той...? Преди 30 години, това е невъзможно.
 
— И те това ми казваха, но всички го описвали така, както си го знаем. Остави, ами все бил на около 30 — вчера, преди шест месеца или преди десетилетия. И аз не знам....луда работа.
Два дни след това мислих върху Дамян и тези странни новини. Чудех се, клатех глава и не можех да си го обясня. Нищо не разбирах. Докато в един момент се успокоих и си спомням, че започнах тихичко да се смея. Вдишах дълбоко и издишах бавно, на пресекулки. Жена ми ме попита какво ми е, а аз, докато я теглех да седне на коленете ми, и казах, че просто съм много щастлив и най-обичам да дишам в гладката кожа на шията й.
 
Вчера ми се роди дъщеря. И връщайки се от родилното, минах през една книжарници да купя на жена ми книга. Но вместо заглавието, което ми бе поръчала, взех току-що излязъл сборник разкази на млад автор. На първата страница беше написано посвещение:

„На Дамян,
който написа тази книга
и който ме научи как да дишам“

10.2003