ЧАДЪРЪТ

 

Елена Алексиева

 

Вървим през високите сухи треви, остри и изгорени от августовското слънце. Нивите с царевица остават зад нас.

- Ще си наберем на връщане – решава Бобчо.

Той е негласният тартор на малката ни група. Само трима сме, Марион, Бобчо и аз. Тревите са полегнали настрана. Дебелите, пукащи сламки ни бодат дори през кецовете. След още половин час ходене голите ни крака са изподрани.

Идеята да идем до съседното село, понеже там имало интернет, разбира се, е на Бобчо. Марион го слуша за всичко. Аз пък се мъкна с тях, защото нямам какво друго да правя. Ужасно горещо е. Баирите са навървени един след друг, баир-дере, баир-дере и така до горичката, отвъд която е селото. Почти не си говорим. Само Марион, с неизменните слушалки в ушите, се кълчи и припява фалшиво някаква тъпа песен, която слуша.

- Марион, престани! – казвам рязко.

Тя не ме чува или може би тъкмо защото ме чува, продължава да се кълчи още по-грозно. Дръпвам слушалките от ушите й, тя ме гледа стреснато.

- Какво искаш?

- Да престанеш. Отстрани изглеждаш като невменяема, направо да му се доповръща на човек.

- А на теб какво ти пречи? – нахалства Марион.

- Пречи ми.

Поглеждам Бобчо. Стои на няколко крачки от нас и рови в пепелявата пръст с върха на обувката си. Няма намерение да се намесва. Марион отново пъхва слушалките в ушите си, но спира с кълченето. Тръгвам напред. Да стигнем по-скоро, че да се отърва от тия двамата. Ако трябва, готова съм да се прибера сама с автобуса.

Марион съвсем не е най-добрата ми приятелка. Но е единствената, която имам тук, на село. Къщата на дядо и тяхната са съседни. Истинското й име е Мариана. Марион е измишльотина на майка й, която е преводачка от френски. Казва се леля Сашка и е превела „десетки”, както обича да подчертава, френски книги, които стоят нагъчкани на две полици в кухнята им и събират прах. За сметка на това Марион не говори и думичка френски. Леля Сашка го преживява тежко. Веднъж, като по-млада, тя е ходила в Париж. Все за това разправя, охка и ахка, колко било хубаво, какъв град, каква култура. Дори имала нещо с някакъв французин, можела да остане там, стига да искала, но понеже била глупава, се върнала.

- Можех да съм французойка – въздиша Марион.

- Да, ама нямаше да си ти.

Леля Сашка ми хвърля особен, недвусмислен поглед. Ясно. Няма да се обаждам повече. По-добре да чакам да разкаже за стотен път как, като тръгвала за Париж, си поръчала еди-каква-си шапка, която била последен писък на тукашната мода, само че като си я сложила и излязла да се разхожда из парижките улици, никой не носел такава и всички я зяпали, защото, както разбрала впоследствие, модата на въпросните шапки отдавна била минала в Париж.

Не знам кое й е толкова забавното на тая история, но след нея леля Сашка неизменно избухва в своя ситен, невротичен смях. Марион и аз също се позасмиваме от любезност. Само Бобчо не реагира по никакъв начин. На него обаче му е простено: това лято е поканен най-настоятелно тук от леля Сашка, защото Марион се е провалила на приемните изпити в университета и някой трябва да я утеши. Бобчо великодушно се е съгласил да пропилее една седмица от живота си за целта. Марион адски си пада по него, но официално твърди, че са просто приятели.

- Деца, аз ви оставям – заявява леля Сашка и поема по стълбите към своя така наречен „кабинет”. Белите памучни панталони драматично се обтягат върху мощния й задник. – Преводачът няма време за почивка, дори когато е на вилата.

Тя никога не казва „на село”, винаги „на вилата”. Нищо, че става въпрос за родната й къща.

Слънцето отдавна ни е изпържило мозъците, когато преваляме и последния баир. Като им предложих да тръгнем рано сутринта, за да избегнем следобедната жега, Бобчо и Марион заявиха, че било абсурд да станат по никое време и какви ги говоря, луда ли съм била. Резултатът е, че сега Марион едвам се влачи, но я е срам да помоли за почивка. Какво пък, няма да й помагам, сама си е виновна. Бобчо се прави, че не забелязва. Харесва му да я измъчва. Ако бях на негово място, и на мен щеше да ми харесва, макар иначе да не мога да го трая.

Щом стигаме долу в ниското обаче установяваме, че селото съвсем не е толкова близо. Отпреде ни се ширва огромно равно поле, осеяно с редки дървета и ниски шубраци. Горичката изглежда безнадеждно далеч. Никой не отваря дума за връщане.

- Видя ли? – пита ненадейно Бобчо.

Отначало не отговарям – не допускам, че въпросът е отправен към мен, но тъй като Марион продължава да си слуша музиката и не го чува, питам на свой ред.

- Какво?

- Това, шареното. По-нататък. От върха на хълма се виждаше съвсем ясно. Приличаше на чадър.

Видях го, естествено. И също си помислих, че прилича на чадър, но ми се стори толкова откачено, че даже не го разгледах. Реших, че нещо ми става от горещината. Кой би бил толкова сбъркан, че да дойде точно в това пресъхнало и напечено поле, за да бучне по средата му някакъв си чадър?

- Кой знае – отвръщам без особен ентусиазъм. – На пътя ни е, ще го видим какво е.

Вървим още може би час, а всъщност не съм сигурна, може и повече да е, защото никой от трима ни не носи часовник. Бобчо е висок и жилест, спортист, на него ходенето не може да му се опъне. Аз се поизморявам, но въпреки това мога да изкарам още дълго. Марион обаче е жалка картинка, всеки момент ще се разреве. Спряла е музиката и сега може да слуша единствено стърженето на щурците, сухото пукане на собствените ни стъпки и, от време на време, ленивото, тежкотоварно бръмчене на някой тлъст бръмбар. Освен това я е страх от дребните кафеникави скакалци, които постоянно скачат в краката ни. Много е тъпа тая Марион, толкова е тъпа, че чак ми е жал за нея.

Очите ни са приковани в чадъра. Вече няма никакво съмнение, че е чадър – голям, зелено-бял плажен чадър, разтворен насред полето. Под него има някой. Движим се право натам. А и от чадъра до гората не е много.

- Това мираж ли е или имам халюцинации – пита риторично Бобчо.

Не го удостоявам с внимание. Затова пък Марион бърза да се подмаже.

- Ако ти имаш халюцинации, значи и аз имам.

Изведнъж Бобчо е обзет от пристъп на човечност.

- Уморихте ли се, момичета?

- Не – заявявам твърдо аз. Мразя да ми викат „момиче”.

- Не – отговаря и Марион, докато се мъчи да си поеме дъх.

- Добре – заключва той и се разпорежда съвсем началнически, – ще спрем там за почивка, тъкмо да ги видим кои са.

Чадърът е все по-близо. Вървим в колона. Отпред Бобчо, по средата аз, а най-отзад се тътрузи Марион. Никой не се обръща, всички гледаме натам. Под чадъра е разстлана карирана покривка, върху която са подредени пластмасови туристически чинии и прибори за двама. По средата се мъдри букетче полски цветя в буркан. До чадъра, вероятно за опора, е подпряна голяма плетена кошница. Отстрани е постлано одеяло, а отгоре му се е излегнала млада жена по бански. Чете. Край нея малко момченце, не повече от двегодишно, клечи и дълбае с лопатка спечената земя.

- Егати – тихо възкликва Бобчо, изненадан, а може би даже умилен от гледката.

Избързвам напред, заставам пред него и казвам колкото мога по-високо:

- Добър ден.

Жената се сепва. Изглежда не по-малко изненадана от нас. Припряно издърпва роклята, която виси на една от спиците на чадъра, и я нахлузва. Като че ли сме я заварили гола. Чак тогава отвръща на поздрава.

- Добър ден.

Детето се извръща без особен интерес, после продължава да си копае.

Приближаваме се съвсем. Сигурно изглеждаме заплашително, както стърчим тримата, така че клякаме и си казваме кои сме: Марион, Бобчо и аз.

- Приятно ми е, Иглика – казва жената и се ръкува поотделно с всеки един.

Кани ни да седнем на одеялото. Сядаме. Марион направо сумти от кеф. Уж небрежно се обляга на рамото на Бобчо. Той не помръдва, седи изправен, като истукан. Май не му е кой знае колко приятно.

Обясняваме, че отиваме до съседното село за интернет. Колкото и налудничаво да звучи, достатъчно е човек да ни погледне, за да види, че е вярно. Само идиоти като нас могат да се опнат в тая жега да вървят километри наред заради един нищо и никакъв интернет. Иглика полека се успокоява. Момченцето пропълзява до нея и се тръсва в скута й.

- Това е Емчо, Емануил. Синът ми.

Марион веднага започва да се лигави с него. Говори му някакви простотии, като че ли е дебилен. Детето я гледа стреснато и се притиска до майка си.

Иглика ни казва, че е от близкия неголям град. Дошли на пикник сутринта, тя, синът й и баща му. Точно така казва, не „мъжът ми”, а „баща му”. После обаче бащата спешно го извикали по телефона, той се качил на колата и отпрашил за града. Обещал да се върне веднага, а ето, че още го нямало.

- Сигурно сте гладни – забелязва тя. – Заповядайте, вземете си. Има достатъчно сандвичи за всички. Нося и бутилка вино.

Изважда всичко от кошницата. Ние не чакаме да ни подканя, нахвърляме се на сандвичите като вълци. Маслото се е разтопило, кашкавалът съвсем е омекнал. Страшно са вкусни. Самата Иглика нищо не хапва. Дава само на детето. То се мръщи капризно, но все пак яде.

Когато омитаме и последните трохи, Бобчо вади швейцарското си ножче и отваря виното. Понеже няма достатъчно чаши, пием направо от бутилката. Топло е, като чай, и силно стипчиво.

- Не е много хубаво – казва Иглика, - но това взех в бързината от магазина. Иначе баща ми прави домашно вино. Виж, то е съвсем друга работа. Но вкъщи нямаше. Трябва да сме го изпили.

Дали от горещината или заради умората, но виното здравата ни удря в главите. Бобчо, който до този момент не си е отворил устата, започва да разказва тъпи вицове, които стават все по-мръсни и по-мръсни. Кикотим се, Марион най-много от всички. Хем ми е смешно, хем ми е неудобно. Искам да го погледна строго, дори да го смушкам незабелязано, да вземе да млъкне. Не се получава. Тогава се обажда Марион.

- Какво четеш?

Иглика й подава книгата. Без да спира да се кикоти, Марион я разлиства.

- Виж ти! Това го е превеждала майка ми.

Марион почва да чете на глас. Никой не я слуша. Тя ломоти на празен ход известно време, но като вижда, че не ни пука, захлопва книгата и я хвърля на одеялото.

- Пълни тъпотии!

Иглика изчаква малко и тихомълком пуска книгата в кошницата. После внимателно премества момченцето, което е заспало на скута й, до себе си. Чак сега забелязвам, че Бобчо настоятелно я фиксира.

- Мъжът ти много се бави – изтърсва най-накрая.

- Той не ми е мъж – въздъхва Иглика. – Само е баща на Емануил.

- Щом е баща на детето ти, значи ти е мъж – намесва се Марион.

Иглика се усмихва тъжно.

- Не е толкова просто.

- Защо? – не мирясва Марион.

Иде ми да й светна един шамар. Но жената е търпелива, вижда се, че й се ще да си поговори с някого, най-добре с непознати, като нас, дето ще постоят, ще постоят, пък ще си тръгнат и никога повече няма да ги срещне. Нищо, че преди това ще й изплюскат всичките сандвичи и ще й изпият виното.

- Защото не сме женени, затова. Той е разведен. По-точно още не е, но скоро ще бъде. Обещал ми е.

- Мъжете са гадове – философски отбелязва Марион. Бобчо я блъсва и тя се катурва настрана. Опитва се да протестира, но той я блъсва пак и тя млъква.

- Затова го извикаха в града. Нещо с жена му. Сигурно й е казал, че иска да се разделят, и тя сега се чуди какво да измисли, за да му вгорчи живота.

Най-неочаквано Бобчо се пресяга и хваща ръката й. Детето се размърдва в съня си.

- Не бъди тъжна – казва и я гледа право в очите. – Само не бъди тъжна, моля те.

Иглика се изчервява и дръпва ръката си. Марион ги е зяпнала неразбиращо.

- Хайде да вървим – надигам се. – Имаме още доста път. Пък и взехме да досаждаме.

- А, не! – отсича Бобчо. – Ти върви, ако искаш. Ние тук тепърва ще се повеселим.

При тези думи измъква от някакъв невидим джоб на панталоните си пакетче трева и няколко цигарени хартийки, които се разпиляват по одеялото. За нула време свива два джойнта, дръпва си няколко пъти от единия и го подава на Иглика. Тя се колебае.

- Никога не съм пушила… такова – казва и тревожно поглежда детето. То продължава да спи, лапнало палеца си. Тя нежно го изважда от устата му и премества ръчичката.

- Пробвай – настоява Бобчо. – Няма страшно, по-зле няма да ти стане.

Иглика взема цигарата, дръпва си и веднага издиша.

- Не така, трябва да задържиш колкото можеш.

Показва й как, тя изпълнява точно. Става по-смела.

- Искам и аз! – пищи Марион.

Иглика й подава джойнта, тя го засмуква, сякаш е биберон, и започва да кашля. Хилим се като побъркани. Бобчо продължава да фиксира майката. Момченцето, Емануил, се събужда. Плаче. Иглика го успокоява, дава му лопатката. То послушно я взема и отива да си играе.

На втория джойнт вече съвсем сме се разпасали. Изобщо не можем да спрем да се хилим, особено в присъствието на Марион. Достатъчно е човек да я погледне, дори тя нищо да не прави, за да си умре от смях. На лицето й е изписано колко е тъпа. Хили се и тя, без да знае защо. Сигурно се радва, че й обръщаме внимание.

Най-накрая всички сме се натъркаляли на одеялото. Нямаме сили за нищо. Небето започва да си възвръща синия цвят, след като цял ден е било ту бяло, ту седефеносиво. Земята е нагрята, сухата трева е топла и безжизнена. Само под чадъра се живее. Но нас ни мързи да гоним сянката и да се местим постоянно с нея. Тя пролазва по одеялото и проснатите ни тела, след това бавно и упорито заминава по-нататък. Единствено главите ни остават на хлад. Останалата част от нас се слива с пейзажа.

- Ще запаля огън.

Това е Бобчо, разбира се, с неговите шантави идеи.

- Ти не си наред – казвам му. – Ще се опечем живи. Ще стане пожар.

- Няма – упорства той. – Знам как да го направя, така че да не стане пожар.

- Ами ако стане?

- Съвсем мъничък огън – продължава, все едно не ме е чул. – Ще си седим край него и ще си говорим, докато бащата на малкия не дойде да ги прибере.

- Хубаво би било – обажда се Иглика.

- А ти защо не му се обадиш? – питам я.

- Нямам мобилен телефон – отвръща тя притеснено, сякаш признава нещо срамно.

- Обади се от моя – предлага Бобчо.

- Не знам номера наизуст. Имам го записан вкъщи.

Лежим така още известно време. Отнякъде почва да повява лек ветрец. Бобчо се размърдва и става.

- Отивам до горичката за дърва.

- Идвам с теб.

Иглика се надига решително.

- Момичета, вие нали ще гледате Емчо? Няма да се бавим.

- Дадено – отговарям.

Само Марион мълчи. Трябва да е заспала.

Нямам желание да ги гледам, докато се отдалечават. Вместо това се обръщам по корем, бръквам в кошницата и изваждам книгата. Малкият си играе някъде наблизо.

- И сега какво?

Това е Марион. Събудила се е. Изглежда кисела.

- Нищо. Чакаме.

Тя се претъркулва в другия край на одеялото. Лежи с гръб към мен, свита на кравай. Прелиствам книгата. Някакъв долнопробен любовен роман. Не знаех, че французите пишат такива неща. А може да е от превода.

- Мислиш ли, че съм дебела? – изтърсва внезапно тя.

- Да.

Марион се обръща и ме поглежда с недоумение.

- Ти сериозно ли?

- Напълно.

Тя се просва по гръб и глади с ръка корема си.

- Мислех, че си ми приятелка.

- Приятелка съм ти.

- Тогава защо се държиш така?

- А ти защо ми задаваш такива въпроси?

Прелиствам романчето до края. Пълна скръб. Корицата е избеляла и оръфана. Голямо четене е паднало. Пускам го в кошницата и сядам. Емануил е застанал до Марион, все така с лопатката в ръка, и я зяпа въпросително.

- Мама?

- Няма я майка ти. Заряза те – сопва се тя злобно. Детето ревва.

- Не е нужно да си го изкарваш на него – казвам спокойно.

Настроението ми се оправя. Приятно ми е да усещам, че държа ситуацията под контрол. Хващам момчето за ръка и клякаме под чадъра. Копаем дупка.

- Мама ей сега ще се върне. А после татко ще дойде да ви вземе.

Той се умирява. Ровим в пръстта и се смеем. Марион не идва при нас. Цупи се. Скоро обаче й минава и тя се примъква. Като ни писва да копаем дупката, разказваме му историята за ходенето в Париж и за новата шапка. Не знам дали разбира нещо, но Марион така хубаво се прави на леля Сашка, че малкият се залива от смях.

Струва ни се, че е минала цяла вечност, когато Бобчо и майката се връщат. Тя се спуска към детето и започва да го прегръща, все едно са били разделени поне година. Роклята й е наобратно, фирменото етикетче стърчи на врата й. Бобчо стои прав, с ръце в джобовете. Никакви дърва не са донесли.

- Гората се оказа по-далеч, отколкото мислех – обяснява. – Така и не стигнахме. По-добре да тръгваме, че скоро ще се стъмни.

- Те няма ли да дойдат с нас? – пита Марион.

- Не – отвръща Иглика, макар въпросът да не е към нея. – Ще чакаме баща му. Нали като дойде и не ни завари, ще умре от притеснение. А има болно сърце.

И така, потегляме отново тримата, Бобчо, Марион и аз. Вървим към гората, която като че ли се отмества напред заедно с нас, понеже разстоянието изобщо не намалява. Здрачава се. Въпреки това не се отказваме да стигнем до селото с интернета. То и нямаме друг избор. Ветрецът се усилва, жегата изтънява и се разнася. Вече се диша по-свободно. Марион отново е пъхнала слушалките в ушите си и така е надула музиката, че чак аз я чувам. Обръщам се да й кажа да я намали и мярвам в далечината малката зелено-бяла точка, която все по-слабо трепти в мрака. По едно време Бобчо се спира и също се обръща. Чадърът не се вижда никакъв, между нас и него окончателно е паднала нощта.

- Как беше? – питам го.

Искам въпросът ми да прозвучи ехидно, но излиза отегчено и унило.

- Нормално – отвръща Бобчо и пак поема напред.

Зад нас Марион е спряла музиката и подвиква:

- Да се обадя ли на майка да й кажа, че ще закъснеем?

Изобщо не й отговаряме. Ей, ама страшно е тъпа тая Марион!