Последните четири дни прекарвам в офиса. Почти не излизам, само до ъгъла, за цигари. Вчера прогоних жената, която идва да чисти. Платих й и й казах да си върви. Дори не я пуснах да влезе, казах й го на вратата. Тя не изглеждаше особено обидена. Останах с впечатление, че не знае кой съм. Не ме и попита. Това е добре.
Нощем лежа на канапето в кабинета и гледам през огромния панорамен прозорец, макар че там няма нищо за гледане. Вече знам наизуст този нищожен отрязък небе, който оттук изглежда толкова обширен. Познавам всичките му цветове и нюанси по всяко време на деня и нощта. Няма с какво да ме изненада. А и дебелото изолиращо стъкло ме пази надеждно. Колкото и да е странно, не помня друг път да съм се чувствал така приятно защитен тук. Може би тези последни откраднати часове ще ми липсват най-много.
В кабинета освен канапето, бюрото и един празен шкаф за документи, не е останало нищо. Оттатък, в голямото помещение, разграфено цялото на тесни работни клетки, отделени една от друга с ниски пластмасови стени, също е празно. Върху ниските еднакви бюра и ергономичните столове незабележимо се трупа прах. По пода се въргалят забравени папки, кламери, листчета, изпаднали са даже няколко визитни картички, които вдигам и прочитам внимателно. Имената върху тях са ми непознати. Хвърлям ги обратно. Опитвам се да си представя как са си тръгнали, да чуя глъчката, суетнята, прощалните разговори. Сигурно през цялото време са подозирали, че се крия в заключения кабинет и тайно ги наблюдавам иззад спуснатите щори. А аз дори не бях там.
Омели са се. С облекчение са оставили потъналия кораб зад гърба си, всеки понесъл най-необходимото – личните вещи, по-хубавите канцеларски материали. Стълпили са се пред асансьора, коментирали са, мълвата се е понесла като зловонен дим по другите етажи. Най-нетърпеливите са тръгнали по стълбите. Тя обаче едва ли е била сред тях.
Единствено кафемашината продължава да стои невъзмутимо на масичката в ъгъла. Но чашките, лъжичките, кафето, захарта – липсват. Пълня я с вода и я включвам на празен ход. Тя загъргорва шумно, напъва се, събужда се за живот, познатите звуци изпълват празното помещение с очакване. Сгорещена, водата потича в единствената пластмасова чашка, която намирам сред боклуците по пода. Отпивам по малко на връщане към кабинета. Течността ме лъхва с неопределения мирис на рядко кафе, нечие последно, преди да избягат оттук. За миг даже си въобразявам, че мога да отгатна чие, но не мога.
В кабинета не е нито студено, нито топло. Навън вали, но почти не чувам капките, само ги виждам, по-скоро плющящия поток на движението им, безшумен в моята версия, като в ням филм. Страшната сила, с която ги придърпва и изсмуква гравитацията. Далеч под мен улицата се опразва и потъмнява от влагата. Водата в пластмасовата чашка бързо изстива, по дъното се образува утайка с неизвестен произход.
Ако изобщо мисля за нещо напоследък, то е за брошката. Неясно защо, нейната съдба ме вълнува много повече от моята собствена. Каква глупост! Да поискам да притежавам нещо толкова красиво и безполезно, а после да се разделя с него по силата на някакъв сантиментален и мимолетен каприз. Едрото, изящно цвете от бяло злато не ми излиза от главата. Красиво е – по онзи прост и нетърпящ възражения начин, по който красотата се проявява, когато не иска да изрази нищо повече от самата себе си. Давам си сметка, че това сигурно е един от онези случаи, когато разликата между кич и изкуство е единствено в цената. И все пак съм запленен от него. Трябва да го имам веднага, докато опиянението е достатъчно силно, а задаването на всякакви иначе разумни въпроси изглежда дребнаво. Въртя се като гладен вълк край витрината на бижутерийния магазин. Закъснявам за среща, поредната, със задружната шайка на моите кредитори. Представям си възмутеното клокочене на гласовете им, хладното отегчение на техните адвокати. Всички те са заети хора. Дамата несъмнено ще бъде очарована, отбелязва с усмивка продавачът, докато намества цветето в гнездото му от червен сатен. Капакът на кадифената кутия щраква меко. Дамата, разбира се. Зад подобно безумие непременно трябва да стои жена. Спестявам си удоволствието да отвърна, че няма никаква дама. Само ще объркам горкия човек. Нали за мъжа красивото не е цел, а просто разменна монета. Усмихвам се на свой ред и плъзвам кутията в джоба си, заедно с кредитната карта. Щом излизам от магазина, пускам непотребната вече карта в първото кошче за боклук.
С падането на нощта все повече се чувствам като крадец. Седя в тъмното на канапето, не паля лампите, дори дишането ми е недоловимо. Усещането ме изпълва с трепет, който постепенно замира. Никой не бива да знае, че съм тук. Пазачът ме е пуснал по милост. Не са си дали труда да сменят охраната. Странна тактика – да разчиташ на почтеността на неиздължилия се длъжник.
Жената работи в една от килийките оттатък, втората отляво надясно, на първия ред. Вкарва данни от фактури в компютъра си, след което оставя съответната програма да ги сортира и ги праща на момичето в съседната клетка. Тя е малко над четирийсетте и върши това по цял ден, без да се оплаква, понякога даже е в добро настроение, тананика си, друг път два поредни дни идва на работа с една и съща пола – нещо, което по-младите жени в офиса никога не биха си позволили. Името й е Иванка. Грубо, мъжко име, неумело преправено, така че да става и за жена. Тя обаче не реагира, когато се обръщат към нея с далеч по-женственото „Ваня”. Иначе си върши работата съвестно, случва се да допусне дребни грешки, които бързо поправя. Женена е, с едно дете. Май това е всичко, което знам за нея, когато решавам да я поканя на вечеря.
Иванка приема поканата без видимо учудване и без двоумене. Кой знае, може пък да е проигравала подобен сценарий между две фактури, в кръга на безобидните фантазии: ако той така, то аз еди-как-си. Ако ме покани, ще приема. Ако ме целуне, няма да се дърпам. Ако ми даде пари, ще ги взема. Само че аз нямам намерение нито да я целувам, нито да й давам пари. Не изпитвам нужда да правя планове. Искам просто да прекарам една що-годе приятна вечер в компанията на жена, която не ме привлича особено, но и зависи от мен достатъчно, че да на ми пробутва разни тъпи женски номера. Затова се ограничавам само с поканата. Изтъквам, че вечерята ще бъде строго работна, което обаче прозвучава като най-долнопробна лъжа. Нима ще седна да обсъждам бъдещето на и без това съсипаната си фирма с една почти секретарка? Едва ли е толкова наивна, че да ми повярва. Но как другояче да й обясня, че понякога и аз изпитвам желание да вечерям с жена, която не ми е любовница, нито приятелка, практически непозната жена, на която утре ще бъда принуден да отнема тестето фактури и компютъра и да я изритам на улицата, където малко по-късно и сам ще я последвам?
Появява се в ресторанта точно навреме. Със задоволство забелязвам, че с изключение на семплата рокля и малко по-яркото червило, не е положила особени усилия да ми се хареса. Изглежда леко смутена, но и някак радостно възбудена. Веднага обяснява причината: отдавна не била излизала, от работа все тичала вкъщи. А и с мъжа й не можели да си го позволят. Откровеността й е очарователна. Аз също не мога да си го позволя и вероятно още дълго няма да мога. Не й го казвам. Вместо това напълвам чашата й, после и своята. Пием за бъдещето.
През цялата вечер Иванка говори предимно за дъщеря си, която учела в балетно училище. Много е добра, много трудолюбива. Предричат й голям успех. Аз мълча, кимам окуражително, не разбирам нищо от балет, затова не питам. Споменава безработния си мъж само още веднъж. Отдавна ли е безработен, интересувам се. От години, въздъхва тя така, сякаш е неизлечимо болен, смъртник, когото дори не си струва да споменава. Може би очаква от мен да й предложа решение, да направя чудото, на което отдавна е престанала да се надява, но аз отново потъвам в мълчание. Сигурно се пита защо всъщност съм я поканил тук. Не мога да й помогна. Аз също не знам.
С десерта палим по цигара. Димът обвива косата й в бледосинкав воал, пада пред лицето, тя търпеливо го отмахва с ръка. Лицето й е широко, спокойно, с матови отблясъци. Очите ме наблюдават без излишна изразителност. Доволството на сития бавно си проправя път през натежалото й тяло, то се отпуска, скоро ще дойде и сънят. И тогава правя нещо, което не съм предвидил, на което дори не смятам, че съм способен. Изваждам кутийката с брошката и й я подавам през масата. Благодаря, казвам, за чудесната вечер. Тя я отваря, дъхът й буквално спира, виждам го как замира в гърлото. Устните потрепват под излинялото вече червило. Прекрасна е, шепне полугласно. Прилича на героиня от същия онзи ням филм, в който прекалено дълго продължавам да живея. „Прекрасна” учленява ясно устата, погледът блясва и спира върху мен, осветява ме като прожектор. Подаръкът е твърде скъп, за да го приеме, твърде скъп, за да го откаже. Прибира го в чантата си. Решила е. Готова е на всичко. Аз плащам сметката и поръчвам таксито, което ще я закара до дома й.
Сам в кабинета, изтегнат върху неудобното канапе, превъртам тази сцена отново и отново. Опитвам се да надзърна иззад рамото й, да видя с нейните очи безсрамния разкош на бижуто, както и мълчаливия мъж отсреща, над чиято глава като ореол витае сянката на провала. Току-що се е лишил и от последната си ценност и не го е направил без болка. Нека поне това да даде сам, доброволно. Другото и без това ще му го вземат. Но от даването не се чувства по-щастлив. Напротив, съжалява. Усеща се непоправимо олекнал без своята брошка. Дали му стиска да си я поиска обратно, да каже, че е било само глупава шега? Тогава – не, сега – да. Още повече, че няма шанс да я види някога закичена с брошката, не и с това име, не и с тези толкова обикновени дрехи. Обстоятелствата го принуждават да бъде щедър и тя се възползва. По-добре на нея, отколкото на кредиторите. Иванка със златното цвете. Болката оставя ефирен отпечатък върху чертите му, усмивката е като от токов удар. Е, може да се сърди единствено на себе си. Тя не забелязва. Твърде омаяна е от вечерта, от виното, от новата си придобивка, за да забележи. Той дискретно спуска празната си ръка в празния джоб.
Студено ми е. Дъждът е спрял. Обхождам кабинета, меря дължината му в крачки, после ширината, после диагонала. Добре е човек да знае точните измерения на онова, което губи. Бих могъл да се преселя завинаги тук, канапето и водата от кафе-машината са ми напълно достатъчни. Ще бъда нещо като отшелник в огромната сграда, пълна с десетки офиси. Ще ги слушам как работят, как потракват по клавишите на компютрите, как говорят по телефоните, как бръмчат с принтери, факсове, климатици. Екзотичната музика на техния труд, която владеят до съвършенство. Ще се моля за тях, ако трябва и ще жертвопринасям на онова неизвестно божество, което закриля мъжете с вратовръзки и жените, които с нежни пръсти разлистват безкрайни тестета фактури, сякаш докосват крехките венчелистчета на редки цветя. Няма да е нужно да ми благодарят, нито даже да знаят, че съществувам.
Това са глупости, естествено. Странични ефекти от усамотението, което с еднаква сила подрежда мислите и размътва чувствата. Отново започвам да усещам глад, по-силен отпреди, и този път едва ли ще успея да го потисна с цигари. Всичко приключи преди четири дни, но стомахът ми отказва да разбере. Обикновено хората се стремят да започнат на чисто, ала аз съм далеч по-скромен в желанията си: искам да свърша на чисто, нищо повече. И действително, около мен е толкова чисто, колкото не си спомням някога да е било, с цялата бъркотия, с всичкия разхвърлян по пода боклук. Чисто е и става все по-чисто, стените изсветляват, прозорците се избистрят, дишам все по-леко и по-леко. Стомашните сокове, които гладът разбунва, ме разяждат отвътре и аз неусетно се топя. Скоро ще изчезна съвсем. С падането на нощта ще бъда само тъмен силует, призрак без самоличност.
Използвам оскъдната замираща светлина, за да обходя за последно килийките оттатък. Представям си вятър, който подгонва пръснатите папки и листове из тази ничия земя. Във въздуха се кълби прах, танцуват вълма пепеляв мъх, пластмасата се напуква. Свири прочувствена музика, сама по себе си достатъчна да изцеди неподозирана сълза от сухото око на зрителя. Някой Енио Мориконе, например. Немият филм отива по дяволите. Проверявам бюрата им едно по едно. Чекмеджетата. Шкафовете. Като в класна стая, зарязана от учениците за през ваканцията. В бързината да си поделят онова, което не им принадлежи, може да са забравили нещо свое. Те вече не са мои, но аз все още съм техен. Като грижовна майка. Като баща, строг и безпомощен.
Най-после стигам до нейното бюро. Иванка. Жената с мъжко име и златно цвете на ревера. Отварям чекмеджето. Празно е, с изключение на кадифената кутия. Брошката е вътре, непокътната. Бялото злато ме посреща със стоманен отблясък, един-единствен, после потъмнява. Затварям кутията, поставям я на мястото й. Съвсем се е смрачило, вече не виждам нищо.
Не бързам да си тръгна. Не защото нямам къде да ида – човек винаги има къде да иде. Просто ми трябва още малко време, за да прекъсна нишката, да сведа раната до гореща, пулсираща точка, да свикна с мисълта, че всичко това няма да изчезне с мен. Собствената ми слабост ме упоява и успокоява. Къде съм, питам се, както лекар пита пациент, за да провери дали е в съзнание. Не мога да отговоря.
Слизам по стълбите с равномерна крачка, не броя етажите. Лампите във фоайето светят зеленикаво, като че ли съм на дъното на океана. Връщам ключовете си на пазача. Предайте ги, казвам, на новите собственици като дойдат утре сутринта. Не утре, поправя ме той и ми сочи големия стенен часовник в дъното, още днес. Вярно. Малките часове почти са се изтърколили, макар за пазача изобщо да не са малки, защото са обичайното му работно време. Стисваме си ръцете. Той ми отключва вратата. Съжалявам, казва вместо довиждане. Излизам навън, ключът се завърта обратно в ключалката.
- А аз не - отвръщам напосоки, високо и ясно в мрака, където никой повече не може да ме чуе.
Brak komentarzy:
Prześlij komentarz