Пристигнаха късно вечерта, по-късно, отколкото бяха очаквали. Пътищата бяха лоши. На всичкото отгоре на картата, купена предния ден от летището, беше отбелязана магистрала, която в действителност не съществуваше. Джеймс упорито отказваше да повярва. Вследствие на упорството му бяха изгубили близо четири часа, докато разгадаят загадката и намерят правилния път. Не стига това, ами и огромната част от хората, които се опитаха да попитат, не говореха английски и само глупаво вдигаха рамене. Най-сетне бяха попаднали на някакъв шофьор на тежкотоварен камион, който с много мъка, потене и жестове им беше обяснил, че всъщност магистрала има, но още не е готова, трябвало да я открият миналия месец обаче се забавили. После им показа на картата откъде да минат. Наложи се да се върнат близо стотина километра, за да са сигурни, че ще хванат вярното отклонение.
Джеймс руга страшно. Беше се почнало още от предния ден, от полета, който закъсня с два часа и половина без никой да даде каквито и да било обяснения. Бяха решили да летят с местната авиокомпания вместо с British Airways, понеже билетите бяха значително по-евтини и нямаше момент, в който да не бяха съжалявали.
Мардж не се и опита да го успокоява. Първо, самата тя беше порядъчно раздразнена. И второ, пътуването беше лично негова идея, беше я умолявал седмици наред да дойде с него, без да й посочи нито една смислена причина, и накрая тя се беше съгласила, защото й стана жал, а и беше започнало да й писва.
- Варвари! – процеди за стотен път Джеймс.
В мига, в който намалеше скоростта или се разсееше, останалите шофьори започваха да го засичат най-безобразно. Отначало натискаше клаксона с всички сили, но никой не му обръщаше внимание. Очевидно тук просто така си караха. По-късно се примири и само от време на време им лепваше по някой епитет, който неизменно му се струваше много по-интелигентен и мек, отколкото заслужаваха.
- Такива са – съгласи се Мардж. – Обаче виж пейзажа, планините… Божествени са!
- На мен повече си ми харесва Шотландия.
- Да, но там е студено. Пък и още нищо не сме видели.
Селото стоеше нависоко, оградено отвсякъде от върхове, като пуснато на дъното на кафена чашка. А когато вечерта се заспуска отгоре му, то съвсем се изгуби. Много от къщите, край които минаха, бяха отвъд фазата на запустението и вече се рушаха. Но имаше и някои съвсем прилични. На Мардж й се струваше, че са се върнали поне един век назад.
Дома на полковника намериха лесно. Беше кажи-речи най-представителната постройка в цялото село, а и на входа имаше голяма бяла пощенска кутия, върху която с красив ръкописен шрифт на латиница и кирилица бе изписано „Едуард Снодграс”. Още преди Джеймс да изключи двигателя, откъм градината се зададе едра, представителна възрастна дама, чиито накъдрени бели коси меко сияеха във виолетовия сумрак. Носеше семпла тъмна рокля, а единственото й украшение беше скромен гердан от фалшиви перли, който тя разсеяно докосна с пръсти, сякаш да се увери, че си е на мястото.
- Джейми? Мардж?
Гласът на дамата беше едновременно силен и леко фалцетен. Мардж усети как Джеймс потръпна на седалката до нея и едва доловимо прошепна на себе си: „Боже Господи! Боже Господи!”. После решително отвори вратата на колата и тръгна към жената, която се усмихна сърдечно и разтвори обятия за прегръдка. Джеймс се спря пред нея, съвсем близо, но не достатъчно, че да може да го прегърне. Изглеждаше смутен.
- Татко?
- Джейми! Момчето ми!
Джеймс пристъпи напред сковано и ръцете на дамата моментално го обгърнаха и притиснаха. Двамата останаха така няколко дълги мига. Мардж използва момента и също слезе от колата. Беше решила, че няма да мисли, само ще наблюдава. И няма да прави никакви коментари, нито пред себе си, нито пред Джеймс. Още щом съзря възрастната госпожа обаче си даде сметка, че ще й е ужасно трудно да се придържа към решението си.
Междувременно Джеймс се беше освободил от прегръдката и неловко стоеше отстрани, докато дамата го оглеждаше и ахкаше, сякаш беше тринайсетгодишен хлапак, дошъл си у дома след летен лагер. Щом Мардж се приближи, тя обърна сърдечната си усмивка към нея и я освети като с прожектор. На Мардж й стана неприятно, почувства се беззащитна, като че ли имаше нещо за криене.
- Мардж!
- Едуард?
Дамата се засмя кръшно.
- Натали. За най-близките си съм вече Натали.
Мардж допря буза до нейната, но не я целуна.
- Изглеждаш добре.
Каза го ей така, без умисъл, колкото да запълни неловките мълчания, които бяха започнали да набъбват между тримата, макар да бяха заедно само от няколко минути. Но прозвуча двусмислено и Мардж веднага съжали.
- Благодаря ти, мила.
Джеймс продължаваше да стърчи отстрани. Беше по-лошо, отколкото си го бе представял. Преди всичко не знаеше как да се обръща към възрастната дама. На езика му все беше „татко”, въпреки че приликата между нея и баща му, пенсионираният полковник от Кралските военновъздушни сили Едуард Снодграс, беше доста условна. Да й вика „мамо” обаче беше немислимо. Не можеше да го направи от уважение към паметта на майка си. А и да казва на остарелия си баща „мамо” му се струваше прекалено.
Полковникът го прегърна през рамото и бавно го поведе към къщата. Сърцето на Джеймс се сви, когато почувства познатата, покровителствена бащина длан, която си беше все същата, като се изключи малко крещящия червен маникюр.
- Добре си се наредил тук.
- О, почакай да видиш градината утре сутринта! Истинска прелест!
Мардж вървеше малко зад тях. Не беше сигурна дали е разумно да оставят незаключената кола, заедно с всичкия им багаж, на улицата, ако изровеният коловоз, по който едва бяха изпълзели, изобщо можеше да се нарече „улица”. Бяха ги предупредили в туристическата агенция, от която купиха билетите, че в страната много се краде. Но пък на улицата не се виждаше никой. Изобщо цялото село изглеждаше порядъчно безлюдно. Въпреки това й се струваше, че може да разбере решението на Едуард да се премести тук, особено след като майката на Джеймс бе починала. Беше красиво и спокойно, а също и невероятно евтино. Пък и в това затънтено село, сред местните, за които дори не бе сигурна, че съществуват, Едуард можеше на воля да разиграва идиотския си цирк – нещо, което, независимо къде би се установил в Англия, щеше да бъде доста трудно.
Настаниха се в стаята за гости на горния етаж. Къщата сама по себе си не беше нищо особено, въпреки че полковникът доста се бе постарал да я стегне. Отвън изглеждаше по-просторна, отколкото беше в действителност. Приземният етаж беше облицован с камък, така че колкото и горещо да станеше времето, вътре винаги оставаше неприятно хладно и влажно. Едуард вероятно се принуждаваше понякога да пали камината дори лете.
Джеймс и Мардж мълчаливо пренесоха багажа от колата в къщата. Мардж беше сигурна, че на вечерята Джеймс няма да посмее да зададе нито един от въпросите, които го тормозеха. Нямаше да го упрекне. На негово място тя също не би посмяла. Дали мъжът й щеше да намери сгоден случай през тези няколко дни да го хване натясно и да се опита да го вразуми? Щеше ли да има полза? Очевидно полковникът съвсем беше превъртял, старостта го беше ударила лошо. Май за Джеймс щеше да е по-добре изобщо да не знае какво се случва, но Мардж нямаше как да му попречи. Тя се замисли за собствения си баща. Усети нещо като смътна благодарност, задето си беше отишъл преди няколко години – достатъчно рано, че никое от децата му да не изпита срам. Мисълта, че би могла да се срамува от баща си, моментално накара Мардж да се почувства виновна. Беше нещо като условен рефлекс, който й бяха насадили още в детството, и от който нямаше да може да се отърве до края на живота си.
Докато се хранеха, Едуард така и не спря да говори. Вероятно му се беше натрупало доста мълчание, макар от приказките му да стана ясно, че в съседното село, което бяха подминали по пътя, живеели още двама англичани, семейство пенсионирани учители от Лестър, а и местните хора били общителни и приятелски настроени. Разбира се, той още съвсем слабо говорел езика им, но и така се разбирали добре.
Мардж забеляза със завист колко безупречно е гримиран. Кога и къде ли се беше научил така? Джеймс седеше като наказан и едва-едва дъвчеше храната си. На въпросите на Едуард отговаряше едносрично и с големи паузи, като че ли мозъкът му се беше повредил и му трябваше време, за да проумее какво го питат и да произведе съответната оскъдна реакция.
Освен това полковникът имаше гърди. Бяха доста солидни и добре пристегнати, както подобава на жена на неговата възраст. Джеймс без съмнение също ги беше видял, но откак бе започнала вечерята, се стараеше да гледа само в чинията си и никъде другаде. Мардж веднага разбра, че се е смачкал. Хвана я яд на него. Толкова лесно се смачкваше, толкова лесно се оставяше да му вменяват как да се държи и как да се чувства! За дребните неща се инатеше като дете обаче за големите и сериозните никакъв го нямаше. Заставаше пред тях като парализиран и чакаше да го прегазят. Затова беше умолявал Мардж така отчаяно да дойде с него. Изобщо не се беше замислил на какво я подлага и колко щеше да я заболи да го види за пореден път натикан в ъгъла.
Мардж се ожесточи. Гърдите на полковника направо я вбесяваха. Очите й постоянно се спираха върху тях, беше неминуемо и тя изобщо не се опитваше да го избегне. Пак ли на нея се падаше да бъде мъжът в семейството? На няколко пъти Едуард бе уловил погледа й и се бе усмихнал благосклонно. Несъмнено му харесваше. И без това цял живот си беше умирал да е център на вниманието, с досадното си чувство за хумор, с демонстративната си самонадеяност, с натрапчивото настояване, че винаги знае какво иска и как да го постигне. Дали и това сега не беше някоя от тъпите му шеги? Мардж за пореден път погледна към гърдите му, одързости се и попита:
- Истински ли са?
- Все още не, мила – засмя се Едуард. На Мардж й се стори, че даже леко се поизпъчи. – Но вземам хапчета.
Джеймс безшумно остави вилицата върху салфетката до чинията, стана и си излезе. Мардж го чу да се качва по стълбите към горния етаж, а после да слиза обратно и да отваря вратата към градината. Изчака малко, допи виното си и го последва. Едуард невъзмутимо продължаваше да се храни. Беше му отнело часове да сготви говеждото по рецептата на покойната си жена, така че му се струваше грехота да го остави.
По-късно, когато вече се бяха качили в стаята си, Мардж се зае да разопакова багажа. Джеймс седеше на леглото и я наблюдаваше.
- Ако поискаш още утре да си заминеш обратно, ще те разбера.
- Не ставай глупав – отсече тя и пусна чифт негови чорапи в чекмеджето, в което току-що беше подредила тениските му.
- Не предполагах, че е толкова зле. Изобщо не си го представях така – гласът на Джеймс леко вибрираше в необживяната стая. – Когато се обади да ни покани, от онова, което каза по телефона, останах с впечатлението, че… Няма значение. Нещата са такива, каквито са.
- Говори с него – Мардж седна на леглото и хвана ръката му. – Имаш право да знае как се чувстваш.
- И какво да му кажа?
- Това, което казваш и на мен. Че не разбираш защо постъпва така. И че каквото и да прави, не бива да забравя, че е твой баща и не е редно да те кара да се срамуваш от него.
- Но аз не съм казвал нищо подобно – възрази Джеймс. – И как мога да се гордея или срамувам от някого, когото не познавам? Точно това е най-ужасното – че не познавам собствения си баща. И през всичките тези години не съм имал дори понятие какво или кой се крие у него.
- Напротив, той си е все същият Едуард, със старите му номера и опити да се прави на интересен. Само че този път е навлякъл пола и си е сложил сутиен с подплънки. Това е всичко. Не забравяй също, че вече е на години. Смъртта на майка ти…
- Не намесвай майка ми, ако обичаш!
- … беше голям удар за него. Нищо чудно главата му да се е поразбъркала. Ако искаш, можем да го вземем при нас.
- Не го мислиш сериозно!
- Не – призна си Мардж. – Обаче ако се наложи, ще се справим някак.
И двамата бяха страшно уморени. Откъм отворения прозорец долитаха тихите звуци на нощния живот, който тепърва започваше в градината. Мардж имаше чувството, че щурците стържат до самото й ухо. Не й беше неприятно, просто се чудеше дали ще може да заспи. Джеймс се протегна към нея в тъмното.
- Мардж?
- Да?
- Защо винаги говориш с мен като с дете? Не съм тъп. Просто в момента съм малко объркан.
Мардж се изтърколи до него и го целуна по бузата.
- Жалко – прошепна и облегна глава на рамото му. – Защото аз май си падам по тъпаци.
На другата сутрин Едуард предложи да се разходят из селото.
То беше по-голямо, отколкото бяха предположили предния ден, и определено по-запуснато. На Мардж й приличаше на археологически обект – място, където някога бяха живели хора и сигурно още можеха да живеят, но по някаква причина се бяха отказали, оставяйки след себе си стени, покриви, врати, прозорци, които не служат за нищо, освен да доказват нечие и без това очебийно отсъствие. Мардж разсъждаваше, че всъщност археологията се занимава точно с отсъствието на хората, или още по-конкретно, с остатъците от тяхното присъствие. Именно от такива остатъци беше направено цялото село, чието непроизносимо име тя никак не успяваше да запомни. Не се и стараеше.
Едуард носеше бели гуменки, широка пола на щампи и бяла памучна жилетка, въпреки горещината. Изглеждаше много спретнат, почти елегантен. Откъде ли се беше сдобил с такъв вкус, след като цял живот беше ходил с униформа? Насреща им се зададе човек – старец със сини дочени дрехи, който водеше мършаво, неугледно магаре. Той хвърли любопитен поглед към тримата, после рече нещо на полковника. Едуард му се усмихна, отвърна съвсем кратко и кимна към Джеймс. Старецът изгледа Джеймс видимо впечатлен, поклати глава и отмина по пътя си.
- Нататък, на няколко километра оттук, минава река. А по-нагоре, навътре в скалите, има скален манастир.
Едуард говореше като екскурзовод, дори беше наизустил някакви цифри –височини, диаметри, години – с които вероятно се опитваше да ги смае. Или да отклони вниманието им.
- Интересен ли е? – попита Мардж, колкото да не мълчи съвсем неучтиво. Нямаше никакво намерение да пълзи по чукарите към някакъв си скален манастир. Откак бяха кацнали на летището – а на нея й се струваше, че оттогава е минала цяла вечност – непрекъснато се чувстваше уморена и излишна. По няколко пъти на ден й се налагаше да си напомня, че го прави заради Джеймс и че го обича достатъчно, за да не й тежи да се жертва.
- Би могло да се каже, мила – отвърна неопределено Едуард. – Зависи от какво се интересуваш.
Тишината край тях беше всепоглъщаща. Толкова тихо беше, че из въздуха се носеше недоловимо бръмчене, замайващо и притъпяващо сетивата, като мараня, само че невидима. Беше лятна тишина, жива и смущаваща, пълна с неща, за които човек обикновено не се замисля, но в един миг внезапно започва да се досеща, че са там, че е заобиколен от тях, и изпитва едновременно облекчение и страх.
- Утре можем да идем да видим манастира – предложи Едуард.
Мардж отдавна, още преди няколко секунди, беше изгонила манастира от мислите си и вече дори не си спомняше за него.
- Без мен. Предпочитам да полежа на слънце в градината.
Джеймс не отговори. Голите му крака, обути в поомачкани бермуди, изглеждаха болезнено бели. Мардж избягваше да гледа кожата му на ярка светлина, прекомерната белота на Джеймс дразнеше очите й. Твърде белите хора й се струваха по-уязвими от останалите. Понякога го съжаляваше. Самата тя беше матова и рядко изгаряше.
Едуард ги развежда из селото до обяд. Хората, които срещаха, си приличаха. Всичките бяха окаяни и приветливи, като сенки, захвърлени от стопаните си при преселението им в един друг, по-добър свят. Мардж ги хареса. Бяха като остарели деца. Полковникът, разбира се, не приличаше на тях. Той беше здрав като бик и досадно бодър. И не беше вече „той”, а „тя”.
Вечерта в леглото Мардж уж между другото попита:
- Говори ли с него?
- Не още.
Джеймс цял ден, постепенно, бе затъвал в мълчание и не беше готов да излезе от него. Тя реши да му помогне.
- Казвал ли ти е някога защо точно България и защо точно тук? Вярно, че е красиво, но на мен ми се струва доста… неопитомено.
- Не знам.
Мардж не посмя да го прегърне. Не посмя дори да се приближи до него. От опит се беше убедила колко заразна може да бъде потиснатостта му. А и му беше ядосана. На него малко, на себе си повече.
- Защо не идеш утре с него да ти покаже манастира, реката или каквото там си е наумил? Тъкмо ще можете да поговорите насаме. Не отлагай. Само се измъчваш. Сърцето ми се къса като те гледам.
- Не ме гледай тогава.
Тя се обърна с гръб към него. Кой знае, може пък да не му беше толкова трудно, колкото изглеждаше. Но тогава нямаше нужда да си го изкарва на нея. Защото тя преспокойно можеше в същия този момент да бъде в някой евтин гръцки курорт и да се забавлява здраво, или да иде на планина, или на остров някъде в открито море, където и да е, само по-далеч от компанията на Едуард. Идеята да прекара така и без това кратката си отпуска й съсипваше настроението. И друг път се беше случвало Джеймс разпалено да я моли за нещо, а когато го получи, да я отреже най-безцеремонно. Трябваше да бъде по-твърда с него. Всъщност чисто и просто трябваше да бъде другаде.
Почти целия следващ ден Мардж прекара на един сгъваем шезлонг в градината. Чете някакъв криминален роман, който измъкна от рехавата библиотека на полковника, подремна, след това хапна сандвичи и отново се зачете. Едуард и Джеймс бяха отишли на пикник край реката. Едуард дори беше отстъпил старата си въдица на Джеймс, тъй като риболовът не пасваше особено на новото му амплоа. Джеймс не си падаше по подобни забавления, но беше приел заради баща си.
Най-доволна от тримата обаче несъмнено беше Мардж. Беше решила, че наистина има нужда от тези две седмици почивка и следователно трябва да направи всичко възможно, за да си я осигури. Установи, че когато Едуард не развява фусти под носа й, мястото е съвсем поносимо, направо приятно. Слънцето я напече, тя се намаза с крем и се завъртя с гръб към него. Трудно успяваше да се съсредоточи върху книгата, въпреки че историята беше интересна. Най-сетне се предаде, разгърна последните двайсетина страници, изчете ги набързо и я пусна на тревата под шезлонга. Финалът я разочарова: беше прекалено предвидим. Мардж продължи да лежи по корем и да наблюдава как няколко храбри мравки полазиха томчето и се заеха да го изследват. Нищо чудно някой ден къщата, заедно с уютната си, артистично разхвърляна градина, да бъде тяхна, на нея и на Джеймс. Беше напълно възможно, нали Едуард нямаше други деца, поне доколкото тя знаеше. Не че къщата я интересуваше чак толкова – не беше кой знае какво, а и пътят дотук беше скъп, нямаше да могат да си позволят да идват повече от веднъж в годината, което пък означаваше да се лишат от други пътувания – но на Мардж тази перспектива изведнъж й се стори напълно вероятна, дори сигурна, все едно вече се беше случила. Тя се опита да си състави наум списък на нещата, които щеше да промени, ако къщата беше нейна. Бяха много и всяко от тях беше свързано с достатъчно разходи, за да я разколебае. Значи може би все пак щеше да е по-добре да я продадат. Нямаше да забогатеят от нея, но поне щяха да се отърват от една излишна грижа. Ако намереха купувач, разбира се, което се струваше на Мардж доста съмнително. Каквото й да решеха, щеше да им се наложи да прекарат известно време тук.
Добре ще е да свиквам, помисли си Мардж и умората веднага я връхлетя отново, сякаш привикването щеше да й струва огромно усилие и дори само мисълта за него я съсипваше. Тя обаче нямаше намерение да се предаде лесно. За начало реши по-късно да приготви нещо леко и бързо за вечеря – щеше да е жест едновременно към Едуард, пред когото се чувстваше донякъде гузна заради това, че не успяваше да прикрие неприязънта си, и към Джеймс, на когото, щом нямаше как да помогне, поне можеше да предложи утехата на една привидно спокойна семейна вечер. Дотогава обаче имаше още няколко слънчеви часа и Мардж възнамеряваше да ги използва възможно най-пълноценно. Бяха изтекли вече четирийсет минути, откак се бе обърнала, така че беше крайно време да се завърти отново по гръб.
Тя се извърна и неволно извика от изненада. На около два метра от нея стоеше непознат мъж и я наблюдаваше. Мардж застина, после набра кураж и се изправи.
Мъжът беше млад, може би на годините на Джеймс, мършав и русоляв, с потъмняло лице и не особено изразителни кафяви очи. Носеше ужасно избеляла тениска, скъсана на рамото, провиснали работни панталони и черни гумени галоши на босо. На Мардж й се стори, че той също се стъписа, макар да не му пролича особено.
- Кой сте вие? Не можете да влизате така!
Мъжът не отговори. Държеше нещо в ръка, но Мардж не успя да види какво, тъй като не откъсваше поглед от лицето му. Беше чела някъде, че ако гледаш нападателя си в очите, може да го разколебаеш и така да спечелиш време. Мардж нямаше представа какво би било най-уместно да предприеме – дали да хукне към къщата или да се опита да го изгони от двора. Освен това беше само по бански, което я поставяше в доста неудобно положение.
- Натали тук – изрече мъжът колебливо и лекичко повдигна вежди, за да й даде да разбере, че задава въпрос.
- Няма я тук. Елате по-късно.
Чак сега Мардж си даде сметка, че беше попитал на английски. Странно, би се обзаложила, че мъжът не говори членоразделно даже майчиния си език, въпреки че едното не би попречило на другото.
- Натали? – повтори той.
- Натали не тук - обясни търпеливо Мардж.
- Едуард – не се предаде той. – Едуард тук.
- Едуард не тук – увери го тя. Кой знае, може пък да беше слабоумен, във всеки случай донякъде имаше вид на такъв.
Мъжът протегна към нея онова, което държеше в ръка. Беше двулитрова пластмасова бутилка от кока-кола, пълна с мляко. В другата си ръка носеше повяхнало букетче полски цветя, жълти и сини, с омекнали от топлината на дланта му жилави стъбла. Мардж нямаше представа как се казват.
- За Натали. Дай Натали.
- Да – кимна тя колкото се може по-енергично. – Аз дам Натали.
Той се обърна и тръгна с големи, тромави крачки към градинската врата. Мардж отнесе млякото в кухнята и натопи цветята в една стъклена чаша от бюфета. Вътре беше хладно и тя потръпна. Нямаше желание да се връща на шезлонга. Беше неудобен. А и слънцето печеше силно, твърде силно за късния следобед.
Джеймс и Едуард се прибраха малко преди вечеря. Мардж беше приготвила салатата и когато ги чу да влизат в двора, включи фурната, където бе подредила няколко намерени в хладилника наденички. Щеше да е много по-приятно, ако Едуард имаше барбекю – биха могли да ги опекат направо в градината и да вечерят под първия свеж полъх на лятната вечер, вместо да се завират във влажната гостна, но полковникът държеше на тези неща.
Джеймс й се стори леко замаян, което сигурно се дължеше на дългия ден, прекаран сред природата, а също и по-спокоен, дори развеселен. Докато Едуард се преобличаше за вечеря, Мардж наля на него и на себе си по чаша вино.
- Нищо не хванахме – рече Джеймс и се усмихна виновно. – Риболовът не е за мен. Нямам достатъчно търпение.
- А говорихте ли?
- О, да, за какво ли не. Спомняхме си как едно време наемахме къща извън града всяко лято, за ваканцията, а мама се оплакваше, че не може да спи на чуждо място, но винаги идваше с нас. Горката мама! Ти добре ли спиш тук, Мардж?
- Да, напълно.
На Мардж й се стори, че Джеймс изцяло се е откъснал от нея, забравил я е и сега й говори отдалеч, като че я вижда през мъгла и не може да я познае.
- А за най-важното какво ти каза? – разговорът започваше да й тежи, но не го водеше от празно любопитство.
Джеймс се поколеба. Може би не разбираше какво го пита и му трябваше време, за да осмисли въпроса й и да си спомни.
- Всичко е важно – отвърна той най-накрая уклончиво. – Кажи ми едно нещо, което да не е важно. Освен това не съм готов. Трябва да се настроя психологически, да се подготвя. Не е толкова лесно.
Мардж тъкмо се канеше да му отвърне остро, когато откъм кухнята се чу гласът на Едуард:
- Динко ли е идвал?
Той дойде при тях и сложи цветята, в тяхната импровизирана ваза, на масата.
- Млад мъж, доста странен – обясни Мардж. – Щях да получа удар от уплаха. Беше се промъкнал без да го усетя.
Едуард изобщо не обърна внимание на думите й.
- Много мило момче, пасе кравите на селото. И ми носи мляко от време на време, а аз в замяна му давам уроци по английски. Понякога ми помага и в градината.
- Луд ли е?
- Защо? – засмя се Едуард. – Защото се занимава с мен ли? Не, мила, не е луд. Напротив, дори е доста схватлив. Просто е свикнал да се движи свободно и не признава много-много частната собственост. Затова те е стреснал. Ще те помоля да бъдеш по-любезна с него, ако се отбие пак в мое отсъствие. Приятел ми е все пак.
Мардж преглътна с усилие. От кухнята се понесе миризма на прегорели наденички. Едуард я подуши, но не се помръдна. Беше облякъл тъмната рокля от първата вечер, но без перления гердан. Седеше на стола подчертано изправен и се взираше някъде над главата на Мардж, в посока към градината. Джеймс отново бе потънал в характерното си мълчание. Мардж стана и отиде в кухнята. Надениците бяха по-скоро кремирани, отколкото опечени. Тя изруга звучно и ги хвърли в мивката. После взе купата със салата и тържествено я внесе в гостната. Вечеряха хляб и салата, и изпиха цяла бутилка вино. Беше домашно и прекалено сладко. На Мардж й стана тежко. Май беше пила най-много от всички.
По-късно, когато се качиха горе, Джеймс и Мардж се съблякоха бързо, застанали гърбом един към друг, всеки от своята страна на леглото, като двама непознати, които по необходимост трябва да споделят обща хотелска стая за през нощта. Когато махна сутиена, Мардж забеляза червенината по корема и деколтето си и резкия контраст с очертанията на презрамките и гърдите, които бяха останали скрити. Къде ли беше сложила крема против изгаряне? Докато се суетеше и го търсеше, Джеймс вече се беше мушнал под завивките. Мардж усети, че я наблюдава. Изведнъж движенията й се сковаха и объркаха, сякаш погледът на мъжа й беше мрежа, в която бе попаднала и не можеше да се освободи. Мардж си даде сметка, че се движи по различен начин, когато е сигурна, че е сама, и когато знае, че той я гледа. Не че имаше нещо против Джеймс да я гледа, разбира се. Тя също го гледаше, понякога с любов, друг път критично. Но сега се чувстваше като на сцена. Сякаш Джеймс очакваше от нея да направи нещо точно определено, а тя не знаеше какво.
- Изгоряла си – обади се той.
- Да – съгласи се Мардж, без да се обръща.
- Трябва да се намажеш.
- Не мога да намеря крема.
Джеймс замълча и Мардж го чу да се намества в кревата. Беше като животно, което утъпква леговището си преди да заспи в него. Оставаше му да въздъхне доволно и да затвори очи, без да го е грижа за никого и нищо.
- Мардж?
- Какво?
- Днес цял ден си мислех, че може би преди да говоря сериозно с него, трябва да се помъча да разбера как е стигнал дотук. С други думи, да се поставя на неговото място. Важно е да разбираш другия, не мислиш ли?
- Е, и? – Мардж мразеше да й говори по този начин, сякаш четеше от вестник, а тя му беше публика.
- Ами чудех се… все отнякъде трябва да започна, нали? Да се приближа до него, да му покажа, че ме е грижа, а не просто да се заяждам. Той ми е баща все пак.
Мардж най-сетне намери крема и се зае с мазането, като нежно, с деликатни докосвания, го втриваше на зачервените места. Кожата й беше гореща, а кремът – хладен. Тя погледна с любопитство и известно самодоволство как зърната й постепенно се втвърдиха. Знаеше, че Джеймс ще се зарадва да я види така, но не се извърна към него. В края на краищата мигът си беше неин и тя предпочете да го запази само за себе си. Иначе можеше да си въобрази, че досадното му дърдорене я възбужда. Ако трябваше да бъде откровена, предпочиташе го мълчалив. Малко тъжен, малко неуверен. Непредсказуем. Тогава беше като момче, сякаш тя му беше първата жена и го правеха за пръв път. Налагаше й се да отгатва какво му харесва. Преструваше се на изненадана. Предлагаше му се откровено, без излишни уговорки, донякъде наивно, донякъде пресметливо. И никога не оставаше с празни ръце.
- … та ми хрумна, Мардж – продължаваше Джеймс – дали не би ми заела някоя от твоите поли, а също и блузка по възможност. Знам, че звучи налудничаво, но искам да разбера как се чувства той, какво изпитва от целия този маскарад. Какво ще кажеш?
- С удоволствие – отвърна Мардж с равен глас, затвори кутийката с крема и навлече нощницата. – Ще ти ги оставя всичките, щом ги искаш. И без това утре си заминавам, така че няма да ми трябват.
Рано сутринта на другия ден Джеймс я откара до най-близкия голям град. Въпреки настояванията му, тя беше непреклонна и не му позволи да я закара до София. Щеше да пътува с автобус, а после да презавери билета си и, ако се наложи, да остане няколко дни на хотел, докато дойде време за обратния полет. Беше взела само най-необходимото – личните си вещи и малко дрехи. На Джеймс не му оставаше нищо друго, освен да се подчини.
Той беше прекарал мъчителна нощ. Отначало се бе опитал доста неубедително да се оправдае, че е казал всичко на шега. След това беше преминал през различните фази на разкаяние, агресия и отново разкаяние, докато не му останаха никакви сили и не го завладя тотално безразличие, сякаш беше под упойка. Колкото повече се изгубваше той в унизителния лабиринт на безизходицата, толкова по-непристъпна ставаше Мардж. Не само зърната й, тя цялата се беше втвърдила отвън и отвътре, беше застинала като статуя и го наблюдаваше от висотата на обидата си с невиждащи, мраморни очи.
Поне на Джеймс така му се струваше. Беше го правила много пъти, дори и за по-дребни неща, дори без причина, но той все не можеше да свикне. Всеки път беше сигурен, че я е изгубил завинаги, а после с изумление установяваше, че след няколко часа или дни тя си е същата Мардж, топлокръвна и грижовна, без помен от желание да го напуска, даже разнежена и нетърпелива след преминалата кавга.
„Ти ме предаде.” Така беше казала. Това отговори на всичките му въпроси, на молбите, на заплахите и увещанията. Джеймс не разбираше и си го призна веднага, но тя изобщо не се трогна. „Ти ме предаде,” повтаряше Мардж и по бузите й аха-аха да потекат сълзи, но не потекоха.
И тя наистина се чувстваше предадена. Не че не искаше, просто не можеше да му обясни. Дори за пред себе си не намираше думи, нито откриваше ясна причина. Беше я връхлетяло и я притискаше от всички страни. Джеймс мислеше, че го обвинява, а тя всъщност го молеше за помощ. Защото онова, което наричаше „предателство”, й причиняваше почти физическа болка. Беше голямо, студено и заплашваше да направи вътрешностите й на пихтия. По-лошо от самота, много по-лошо. Сякаш се беше напила с киселина и сега смърдеше на собственото си разложение.
Джеймс я остави на автогарата, защото тя не пожела да й купи билет и да изчакат автобуса заедно.
- Обади ми се, щом разбереш кога летиш.
Мардж не отговори.
- Ще ми се обадиш, нали?
- Добре. Ще видя.
Продължаваше да седи в колата, не излизаше, не си тръгваше. Може би му даваше знак, че все още има надежда. Но на него му се искаше вече да е отпътувала.
- Ще те заваря ли у дома, когато се прибера?
Не трябваше да задава точно този въпрос. Уплаши се, щом се чу да я пита, и изобщо не му стана по-леко. Беше изплюл най-големия си страх с един замах, като храчка, и сега го зяпаше в почуда, повече отвратен, отколкото горд. Не можеше да повярва, че толкова дълго го е носил у себе си и че е станал толкова голям.
Мардж мълчаливо го прегърна и целуна по бузата. След това си взе чантата и излезе от колата. Джеймс остана още малко, видя я да заговаря някакъв човек, после да се насочва към една от касите и да рови за портмонето си. Потегли чак когато тя си получи билета и го пусна в чантата. Вероятно беше права, беше я предал. Само че не тогава, в стаята, а сега, в този момент, на непознатата автогара, която може би никога нямаше да забрави.
По целия път назад към селото Джеймс мислеше за Едуард. Едуард беше строг баща. Не несправедлив, не жесток, не студен, просто строг. Най-важното изискване, с което Джеймс се бе сблъскал още като съвсем малък, беше да е „послушен”. И той беше послушен. Дълго беше убеден, че това е основното задължение на всички деца и затова се стараеше да го изпълнява колкото се може по-старателно. Освен това вярваше, че всички бащи са като неговия. Много по-късно разбра, че бащите са различни, има и по-лоши, и по-добри, но не успя да причисли своя към никоя от двете категории. А когато най-сетне се разочарова от него, беше достатъчно възрастен, за да го приеме спокойно и без излишен драматизъм. Страхът, който понякога бе изпитвал, се превърна в снизходителност. Естествено в младостта си се бе изкушавал да направи нещо драстично, скандално, и да скъса веднъж завинаги с бащиния авторитет, но определено не беше бунтар по душа. Джеймс беше онова, което обикновено наричат „кротък човек”. И не беше страхливец, както в моменти на гняв го обвиняваше Мардж. Той сам не знаеше какъв е точно. Не му се беше налагало да се сблъсква със себе си. Беше доволен така, както си беше. Дълбоко в сърцето си Мардж също беше доволна. Джеймс го знаеше и смяташе, че е успял да я направи щастлива.
Сега обаче започна да се съмнява. Тя току-що беше избягала от него, което беше единственият начин да избяга от Едуард. Беше зарязала и двамата и Джеймс неочаквано се бе оказал изхвърлен в лагера на баща си. Ето че машината на времето беше тръгнала назад. Бяха го принудили да избира, а после бяха избрали вместо него. Мардж си беше тръгнала и го бе оставила със своя избор. Едуард пък вече беше избрал, но нямаше как да си тръгне.
Закусиха мълчаливо и без особена охота. Джеймс беше забелязал, че Едуард яде малко и внимателно подбира храната си. Той самият не беше свикнал да закусва, така че почти не поглеждаше какво слага в уста.
- Значи си замина, а?
Джеймс кимна.
- И дори не си взе довиждане… Да не сте се скарали?
Джеймс отново кимна.
- Само това липсваше! И за какво? Да не би заради мен?
Джеймс кимна за трети път.
Едуард не каза нищо повече. Стана и отиде до кухнята да донесе кипналия чайник. Джеймс мразеше чай, предпочиташе кафе, но реши да не му напомня.
- Тази пола ми е позната отнякъде – каза той, когато Едуард се върна с чайника. Беше същата пола с щампи, която беше носил по-предния ден.
- Разбира се, че ти е позната – отвърна невъзмутимо баща му, докато разливаше чая. – На майка ти е. По-точно беше.
Джеймс не се учуди особено. Допускаше нещо такова. Всъщност не му пукаше дали Едуард носи дрехите на умрялата му майка или си ги купува от селския магазин, или си ги поръчва по пощата по някой от онези илюстровани каталози, които помнеше, че се събираха в къщата им, когато беше дете. Имаше обаче нещо друго, което трябваше да каже, защото всички очакваха от него да го направи – Мардж, както и самият Едуард. Той също го очакваше от себе си и дори се питаше от известно време насам защо се бави.
- Цялата тази работа смърди. И ти смърдиш. Но не знам защо го правиш.
Едуард отпи от чая си и се усмихна. На Джеймс му се стори, че долови в усмивката му известно облекчение.
- Очакваш обяснение или желаеш само да се позамерим с някоя и друга обида, колкото да изпуснем парата?
- Давай – рече Джеймс и сам не разбра какво точно имаше предвид.
Едуард държеше дръжката на чашата между палеца и показалеца си, а останалите пръсти бяха префърцунено присвити. Джеймс си помисли къде ли е отработил всичките тези дребни, съвършено глупави жестове. Може би ги беше упражнявал пред огледалото.
- Не мога да ти дам обяснение – продължи Едуард. – Няма такова. Или аз не си давам сметка за него. Пък и естествените неща нямат нужда от обяснение, както вероятно знаеш. Работата е там, че през целия си съзнателен живот, откак се помня, изпитвам непреодолима нужда от дом. Не толкова като физическо място, колкото като състояние на духа. Представи си: всяка сутрин да се събуждаш с увереността, че това си ти и такъв трябва да бъдеш. Искаш да бъдеш такъв, не можеш да си се представиш друг. Място, от което не копнееш да избягаш. Тяло, в което винаги си на крачка от щастието, дори когато си тъжен. Толкова си близо до него, че не ти е потребно да направиш тази крачка. Стига ти едната близост. Да бъдеш ти самият дотолкова, че сутрин, като се погледнеш в огледалото, да се познаеш без капчица съмнение. Пътувах по работа доста, както си спомняш. Бил съм на места, където ми се е струвало, че почти долавям това, за което ти говоря, но не беше същото. Ожених се за майка ти, после се роди ти. И бях много, много щастлив. Трябва да ми повярваш. Обичах я силно и смятам, че й бях добър съпруг, както и добър баща за теб. Правил съм всичко за вас двамата от сърце. Но винаги там някъде, на дъното, имаше още нещо, което ме привличаше и угнетяваше едновременно, и ме правеше неспокоен, въпреки че всеки нормален мъж на мое място би ми завидял. Аз изпълних дълга си по всички правила, Джейми, и се гордея с това. И когато майка ти умря, бях съсипан, защото ако нещо някога е приличало на този мой изгубен и непостижим дом, то беше тя. Ако трябва да съм съвсем честен обаче бях съсипан и поради още една причина, точно обратната. Щом тя почина, аз най-накрая имах свободата да бъда този друг, за когото мечтаех. Пълна противоположност на пенсионирания полковник Едуард Снодграс. И в същото време да бъда нея. Не можех да я оставя да си иде напълно от мен, Джейми. Можех да я оставя да умре – срещу това бях безсилен, - но не и да си иде. Затова дойдох тук. Бяхме открили това място преди няколко години, при последното ни пътуване заедно. А и мислех за теб, въпреки че не ми го признаваш. Не бих могъл спокойно да бъда Натали, ако знам, че всеки миг мога неволно да те изложа.
Едуард млъкна. Джеймс не разбра дали защото се беше разчувствал, или просто се беше уморил.
- Ясно – каза той колкото се можеше по-твърдо. Може би дори щеше да вземе ръката на баща си, ако не седеше на другия край на масата.
- Наистина ли?
„Моят старец,” помисли си Джеймс със съжаление и погледна Едуард. Той действително беше старец и не приличаше на нищо друго, освен на пенсиониран полковник от Британската армия в женски дрехи, с маникюр и накъдрена на ролки коса. Сериозно ли вярваше, че като носи рокля, се е превърнал в жена, при това в собствената си съпруга? Брадичката на Джеймс потрепери.
- А Мардж се разсърди, защото я помолих да ми заеме малко от нейния гардероб. Исках да видя как бих се чувствал на твое място. Но тя го прие прекалено насериозно. Каза, че съм я предал.
- Горката Мардж! Горкият ми Джеймс!
Едуард стана от мястото си, отиде при Джеймс и го целуна по косата, като не спираше да шепне: „Горките ми деца! Горките ми деца!”
Същата вечер двамата седяха на сгъваеми столове в градината и пиеха бира. Едуард носеше свободна червена памучна рокля, бял копринен шал и познатите бели гуменки. Джеймс бе облякъл една стара джинсова пола на Мардж, тъй като само нея успя да намери в багажа й, и тясна зелена тениска, която всеки миг щеше да се скъса по шевовете. Най-много от всичко обаче го стягаше сутиенът, в чийто чашки бе натъпкал по чифт от собствените си чорапи. Не можеше да си намери място. Както и да застанеше, все нещо се впиваше в него и го подлудяваше. Знаеше, че изглежда абсурдно, но беше решил да потърпи още малко, от съпричастност. Едуард обаче очевидно се чувстваше напълно комфортно в своята премяна.
- Не издържам повече – оплака се Джеймс. – Тези дрехи ме побъркват!
- О, нищо не си видял! – засмя се Едуард. – Почакай да пробваш обувките с токчета!
Джеймс отчаяно се въртеше на стола си и търсеше утеха в бирата, която отдавна се бе стоплила. Толкова зле се чувстваше, че даже гласът му беше отънял.
- Не те разбирам, татко. Според мен е ужасно тъпо да си жена.
Едуард вдигна рамене. Може би се съгласяваше, а може би просто не искаше да спори със сина си.
- С всичко се свиква – заключи философски той и уви белия шал по-плътно около раменете си.
Brak komentarzy:
Prześlij komentarz