Там всичко расте бързо. Косата. Ноктите. От кожата се отделя вода като лава. Бълва гореща ласка под мишниците, във всички свивки и овали на тялото. Вятърът пари в ноздрите, превръща дъха в огнена, уморена топка.
Тя засяда на гърлото и души.
Мексико сити.
От високо сградите приличат на сталактити, издължили алчно сиви езици към небето. А долу, между тях, въздухът е тежък и сив. Градът свисти, съска, бълва.
Походки. Изправени и горди, бързи и с прибрани рамене, бавни и себелюбиви, пърхащи и артистични, куцукащи и наклонени на една страна, ядосани и целеустремени, уморени и натежали, търсещи и любопитни. Походки на деца, които влачат тежки раници на гърба и раниците са пълни с дреха и учебник, а после с марихуана и хероин, а после с пистолет и снимка. Походки на младежи, с прашни обувки, и свити юмруци. Походки на сводници, на дилъри, на продаващи и купуващи тела, опиати, алкохол, дим, разтварящ сетивата в бяла, спокойна пелена.
Врати на хотелски стаи, които стържат по мръсен мокет. Вода, която се изцежда бавно от душове в запарени кабини. Безистени на удоволствието, в чийто тъмни ъгли стонове и хрипове се борят за екстаз. Куполи на катедрали, под които устни на изморените и излъгани повтарят монотонни мантри.
Кожите са тъмни, с шоколадов блясък, и тъмнокафяви устни. Или жълти, с гладка повърхност, и извити калиграфски очи. Матови, които усещат вятъра още преди сблъсъка. Още преди настръхването. Кожи със загар, които улавят шумовете на града, устрема и посоките им.
Жени, които прибират ръце към тялото, когато чужди рамене от тълпата се опират о тях. Мъже, с неспокоен дух, и дишане, което стига чак до кръста, които забавят крачка след всяко докосване на пешеходната пътека, в метрото, магазина.
Жена, която изписва име на обратната страна на бележка и вдига поглед към човека срещу нея. „Чувала съм това име. Не беше ли на певец?”
Не, изговарят грапави устни, на един диктатор от Азия.
„О, Азия”, казва жената и подава бележката на мъжа, чийто очи не е видяла. Но прекрасно помни костюма му, измачкания ревер отляво, защото светлината пада оттам и профила му, който хвърля сянка по стената и се издължава чак до тавана. Мъжът поема подадената бележка и в краткия миг на близост между дланите им, усеща топлината на дланта й, трептенето на кожата. Незабележимо накланя тяло към нейното, за да запомни миризмата й, да я пита нещо, което обаче забравя веднага, защото бърза. Бърза, бърза, бърза. Навън го очаква такси, в чието купе трябва да влезе. И желязното му, стегнато в жълт цвят тяло да го откара далеч оттук, където. Където го чака един друг мъж, който носи в джоба си писалка, визитна картичка и малък амулет. Амулет, който той не разбира, но който носи щастие. Щастие, заради силата, с която се желае то.
Осевата линия върху шосето се втурва остро напред, чертае път, който се вие върху мостове и изгубва в неоновия мрак на тунелите, спира рязко до светофарите и отново полита между пронизителни писъци на виещи сирени, гласове, които крещят „Такси” или шептят в мобилни телефони и очакват отсреща тишината да проговори.
Жената дълго гледа зад гърба на мъжа, чийто очи не е видяла и се пита дали да не запише номера на автомобила. Сигурно ще й кажат после кой е бил той или поне закъде е пътувал. Дали шофьорът е видял цвета на ирисите му в огледалото за обратно виждане. Какъв е бил портфейлът му. Черен, тънък и консервативен. Или измачкан по краищата, с тънка кафява кожа, поела топлината на тялото му, от вътрешната страна на сакото. Върху сивата риза. Мъжът държи бележката в двете си ръце, мачка я, разглежда почерка върху нея и си представя жената с бяла рокля и питие с прозрачен цвят в ръка. Димът от пурата му я достига, сивата му ласка се плъзга по осанката й. И нищо, че той не пуши. И нищо, че може би...
Може би, колата ще влезе в задръстване. В този час. В който и да е час от деня. Трахеите на града са запушени. От просяци. От изрядна дисциплинирана тълпа, която се движи във войнишка верига. От пияни тийнейджъри, които размахват отворени бутилки пред лицата на хората и крещят в лицата им думи, които затрупват минувачите със слюнка и злост. Шофьорът стиска здраво с устни фас на цигара и мъжът зад него си представя тази кожа състарена и изпъната върху черепа му, сякаш всеки момент ще се скъса. После гледа отпуснатите му рамене, безразличното изражение на лицето, по което внимателно шарят само черните, свити от смога очи. Този мъж също държи бележки в джобовете си. В джоба на панталона или този на ризата. Някъде между документите на колата, които лежат между седалките. Върху бележките също има информация. За срещи. Телефонни номера, имена, цифри, които викат да бъдат набрани от телефонни кабини или мобилни апарати. Има и такива, които дори и набрани, няма да отвърнат. Такива, които ще отвърнат с нежелание. И такива, които няма да помнят гласа отсреща. „Извинете, не ви помня, бихте ли се представили, моля”. След което връзката прекъсва.
Жената също говори по телефона. Жената, от чийто почерк нищо не може да се разбере. Омъжена ли е? Или сама. Вдовица? Тя говори в слушалката, опряна в бузата й, казва, че е оставила бележка на един непознат мъж. Обяснява, че е странно. Разбира се, че е странно, но вече дори не помни дали е написала името си. И дали, ако той се обади тя ще познае гласа му. По дяволите, тя дори не чу добре гласа му. Той влезе и поиска да купи вестник. Толкова е банално. Всъщност, не е банално, та аз продавам вестници, говори жената в слушалката. Цял живот това правя. Или поне последните пет години от него. Всеки ден оттук минават стотици мъже, които искат да си купят вестник. Влизат, посягат със сиви, кафяви, червеникави, бледи или каквито си имат пръсти към вестниците, избират си един, аз поемам монетите от студените им ръце и си тръгват. И за първи път, за първи път аз поисках един от тези мъже. Не, не ме разбирай погрешно. Не, не е това. Поисках да изляза с него. Да затворя този магазин насред деня, да спусна желязната плъзгаща се врата пред витрината и да вляза с него в таксито. Нищо друго. Да поседим на седалката. И после с бавен, спокоен жест да докосна рамото на шофьора и да му кажа „Моля ви, спрете тук”. Той да попита през рамо „До този светофар или по-надолу по улицата” и аз да отвърна „По-надолу по улицата, моля”, да погледна още веднъж профила на този мъж и да сляза. „Добре ли си”, пита гласът без тяло от слушалката. Добре съм, казва жената. По дяволите, никога не съм била по-добре през целия си живот досега. Никога досега този град не е бил толкова огромен, казва жената и усеща ребрата да я стягат.
„Бихте ли спрели тук, ако обичате”, казва мъжът на шофьора като докосва с върха на пръстите си рамото му. „На светофара или след него?”. На светофара, казва мъжът и иска да пренесе тялото си десетки светофари назад, десетки кръстовища, пресечки, да премине за миг над стотиците тела, които тичат, влачат се, танцуват по двойки по улиците, над уличните музиканти и просяците, над полицаите и наркоманите, над убийците и невинните, над търсещите спасение, онези с телефони и глухите, слепите, хромите, обречените и щастливите.
После мъжът вади тънък кафяв портфейл, банкнотите от него, подава ги на шофьора и излиза. Мъжът бърза. Нали има среща? Среща с друг мъж. Мъжът с писалка и амулет за щастие в джоба.
Къде е бележката, пита се мъжът. Бележката, която ми даде жената? Но когато се обръща таксито вече се е сляло с ръмжащия град.
Brak komentarzy:
Prześlij komentarz