ВНИМАНИЕ

Оля Стоянова

Гледаше новините като мозайка от картини. Наблюдаваше монтажа, случайните лица, които влизаха в кадър, цветовете. После му се стори, че гледките са познати. Мина известно време докато ги познае и реагира. Даваха неговата улица. Той остави вестника, престана да си подритва чехлите, забрави да изтръска пепелта от цигарата и загледа. Сто процента внимание. Потъна в новините. Никога не беше гледал нищо със сто процента внимание. Поне пет процента от него блуждаеха някъде, оглеждаха се, зяпаха през прозореца или усещаха миризми. Поне пет процента не седяха спокойни.  

Например, шефът му връчва документи и казва - да поправиш това, да махнеш това, да направиш както трябва - другото. Той мълчи. Шефът се надвесва над него и пита - разбираш ли. Той кима. Всичко разбира. Но не може да се измъкне от усещането, че шефът му мирише лошо. Не можа да избяга от миризмата. Усеща я. Мисли за нея, без да иска. Разбираш ли? Разбирам. И просто не му излиза от акъла тази миризма. Чуди се как той не я усеща. И взима документите. А пет процента остават при миризмата.  

Сега е друго. Седи настръхнал. Фотьойлът вече не предполага удобство и скука. Това не са просто новините, това е неговата улица. В един момент му се струва, че вижда сергията за вестници на ъгъла, спирката на рейсовете, контейнерите с боклук пред блока. Всичко е толкова познато. Всяка картина значи нещо. Ядосва се, че всичко продължава толкова кратко - няма време да осмисли нещата, дава си сметка за тях едва когато са изчезнали от екрана. Няма време да се протегне за дистанционното и да увеличи звука, затова просто се опитва да улови всяка дума. Нарочно се опитва да игнорира говорителката. Да не я вижда. Какво от това, че има широко деколте. Този номер му е познат, хващал се е стотици пъти. Като гледа времето, например. Жена му винаги се интересува от времето. Все едно я е страх то да не бъде оставено без контрол. Гледаш ли времето, пита тя. Гледам го, отговаря й. Той гледа момичето. Следи разположението на градовете, наблюдава как момичето от екрана се опитва да налучка посоките, как чете прогнозата от аутокюто, как забравя да гледа в камерата и как кръстосва ръцете си пред гърдите. Той наблюдава всичко. И това не е всичко.  

После чете имената на операторите, на осветителите, на асистент-режисьорите и режисьорите на пулт. Обръща внимание кой прави дори компютърните надписи и анимацията. След това отделя нужното внимание и на гардероба - кой дава костюми на говорителките и колко често си позволяват да обличат една и съща дреха през седмицата. Понякога улавя погледа на жена си. Какво гледаш като хипнотизиран, пита тя от време на време. Той не й отговаря, но си мисли, че това е нормално, нали тези хора плащат пари, за да чете някой логото на фирмата. Той просто върши това добросъвестно. Отделя поне десет-петнайсет процента внимание на актьорите и декора. Обикновено тогава жена му влиза в хола, пита - какво ще е времето днес, той мълчи минута-две, опитва се да си спомни, но там в главата му, където трябва да има максимални и минимални температури, няма нищо. Хубаво ще е времето, казва той. Те и днес казаха, че е хубаво, обаче не познаха, казва тя. Нали ги знаеш, не познават, обяснява той.  

После започват спортните новини.  

Обикновено не обръща внимание дори колко минути продължават, дали говорителката е хубава, нищо не вижда. Бяло петно. Ще ядем ли? По това време обикновено се провиква жена му от кухнята. Той сигурно отговаря - да, защото няма ясни спомени, нито определени желания. Ако отговорът е друг, задължително би имало още въпроси. Допуска и вариантът, че той от години не отговаря на въпросите й, а тя от също толкова време не чака отговори. Не е забелязал.  

- Какво дават? - пита тя.  

Явно сега е доловила напрежението му. Той й прави знак да почака, да не говори. Тя се приближава към гърба му и слага ръка на рамото му. Колко пъти съм й казвал да не ме пипа с мокри ръце, мисли си той. Но нищо не казва.  

- Нещо сериозно ли е? - интересува се тя.  

Той маха с ръка. Прави й знак да мълчи, а тя слага и двете си ръце върху раменете му. Усеща влагата. Усеща миризмата на готвено, която идва от нея. Даже се опитва да се сети какво ще има за вечеря. Мъчи се да си спомни дали тя му е казала или напротив - готви му изненада.  

- Но това е нашата улица? - скача тя.  

Миризмата на готвено се отдалечава. Трудно му е да определи каква точно е. Нещо с лук, може би.  

- Гледай, гледай, това е нашата улица! - продължава тя.  

Това е яхния, сеща се той.  

Още вчера беше казвала, че ще готви яхния. Беше му казала да купи лук, той забрави, тя после се сърди. От пазара лукът винаги бил по-евтин. Тук в магазина лукът не просто бил по-скъп, но и не струвал. Какво значи един лук да струва или да не струва, пита той. Ами, това, че не е вкусен, отговори му тя. Не можеше да не я попита - като знае толкова много за лука, защо не си го купува сама. Тя не вика. Ще си го купувам сама, казва. Много спокойна. И тряска вратата.  

Той мрази театралните жестове. После седи и си мисли дали е отишла до магазина на тяхната улица, или ще купува лук чак от пазара. До магазина на тяхната улица е отишла. Връща се точно след пет минути. Сърдиш ли ми се, пита той. Не, не ти се сърдя. Знаеш ли какво е станало, пита тя и оставя лука на масата.  

Не оставяй лука на масата, цялата мушама ще мирише после, мисли си той. Но казва: Какво? Май са застреляли някакъв човек на нашата улица. Цялата полиция е там. После сигурно е готвила.  

- Това е нашата улица. Разбра ли какво става? Наистина ли са убили някого? - пита жена му.  

Кадрите с улицата свършват, говорителката се усмихва и пожелава приятна вечер.  

- Какво стана? Чу ли всичко? - отново повтаря тя.  

- Не разбрах. Всичко свърши толкова бързо.  

Жена му мълчи, слага ръце на рамото му. Той усилва звука и слуша с цялото си внимание. Знае, че тя се интересува от времето. После усеща ръцете й. Вече са сухи, отбелязва на ум. Сигурно е сложила масата, отбелязва си той и всички миризми нахлуват.