Георги Марков. Жените на Варшава (фрагмент: Барбара)

Кой знае защо той най-напред разказал историята с Барбара. Може би присъствието на каменния слон, може би фонтаните на картичката или може би самата сила на историята и на чувството да са го накарали да я предпочете. Защото Коко наистина му бе изпратил картичката,за да му напомни Барбара.

Била топла юлска вечер, двамата седели на своите места под дъба, старецът тъпчел за кой път лулата си и гледал аленеещите хоризонти. Павел се изтегнал върху твърдата земя, усмихнат и вглъбен, и започнал вероятно така:

„Една вечер двамата с Коко (това име му измислих, понеже полски имена ми се заплитаха в езика) скитосвахме по улиците и се чудехме къде да идем. Тоя Коко е такава скица, никога не знае какво иска, какво прави и накъде отива. Всъщност това му е най-хубавото. Той е от ония, които умират да бъдат едновременно навсякъде, а са никъде. Когато е сам, представлява голо, нещастно яйце. Щом като попадне в компания, от него може да се излюпи абсолютно всичко, комар или слон. Умира, горкият, за публика, трябва някому да направи впечатление. Та ние се мотаехме докъм дванадесет часа и бяхме пили само по една бира, когато Коко реши, че трябва да отидем при един наш приятел на другия край на града. Тръгнахме пешком и за по-пряко минахме през градината, където за първи път видях Барбара...”

Те са вървели покрай оградата на басейна и зяпали в нощния полумрак фонтаните. Водата съблазнително обливала скулптурните фигури. Коко безспирно говорел:

„Интересно, през целия ден ми се спи, но щом се мръкне, аз се пробуждам. Тъмнината ми действа съживяващо... Виж! Виж! – извикал той на Павел и посочил една от фигурите във фонтана. – Това не е изкуствено! Това е натурализъм!”

„Не е натурализъм!” – внезапно отвърнала самата фигура с ясен женски глас, тъй че двамата се опулили в мрака насреща.

„А какво е?” – попитал Павел, който пръв се съвзел.

„Удоволствие!” – отвърнала фигурата.

„Идиотизъм!” – извикал раздразненият Коко, който не можел да търпи други екстравагантности освен своите. – Позьорите ще съсипят света! На бас, че стои тука и чака някой глупак!”

„Познахте – казала фигурата. – Толкова дълго ви чаках!”

Павел прескочил парапета и зашляпал в басейна, фигурата дори не помръднала. Била съвсем младо момиче с наистина великолепна фигура, очертана ясно от прилепналата мокра рокля.

„Да! – казал Павел. – Но вие не сте в композицията!”

„Липса ми партньор!”- отвърнала тя.

Павел пристъпил към нея.

„Какво искате да изобразим?”

„Себе си! – отвърнала тя. – Вие и аз, аз и вие!”

Павел се поколебал за миг, после се навел и се изправил на ръце с краката нагоре.

Оттатък парапета Коко започнал да цвили и да събира хората:

„Граждани и гражданки – крещял той с глас на панаирджийски викач, - елате да видите черепа на Александър Македонски на двадесет години, на тридесет години, на четиридесет години и на шестдесет години. Черепът на Александър Македонски на петдесет години го загубихме по пътя от Виена за Будапеща!... „

Хората се тълпели и се смеели, фигурата внезапно кихнала и казвала:

„Глупаво ще бъде след всичко да хванем пневмония!”

Двамата се измъкнали отвъд парапета мокри до костите. Коко категорично заявил, че не желае да върви заедно с мокри диванета, и се запилял нанякъде, както се запиляват всички, които се чувстват излишни.

Като излезли под светлината на първа лапма, Павел видял красиво кестеняво момиче, с дръзко лице и засмени очи. Тя любопитно го разглеждала.

„Ти наистина си мокър – казала му радостно, - аз толкова исках някой да се измокри заради мене!”

„Някой би могъл и да се удави заради тебе! – отвърнал Павел, като приел за естествено обръщението на „ти”.- Как ти дойде на ума да застанеш във водата?”

„На фонтана нещо му липсваше, фонтанът имаше нужда от живо тяло!”- издекламирала тя.

„Или живото тяло имаше нужда от фонтан?” – засмял се той.

„Ти нищо не знаеш – казала тя снизходително. – Аз исках да преживея един час като фигура; аз исках на почувствам това стоене на едно място за вечни времена...” – говорела бързо, приповдигнато, с тон, който не търпял възражения. Очевидно била пълна с предубеждения към всичко и всички.

В един момент тя извикала:

„Хайде у дома да се изсушим!” – и помъкнала Павел по улиците.

Непрекъснато му говорела с някакъв звънлив самоопиващ се глас, а той слушал само мелодията на гласа й, без да търси смисъл в думите. Докато внезапно тя застанала пред него, взряла се в лицето му с весел поглед:

„Кажи, какво си помисли? Че ми има нещо, нали? Нали така си помисли?... Защото и ти не искаш да ме разбереш?”

„Разбирам те много добре – отвърнал Павел, като се вглеждал в очите й.- Поискала си да влезеш във фонтана – влязла си. Голяма работа. Можеш да поискаш да се качиш на камбанарията на „Свети Петър” и да яхнеш кръста. Ами ще се качиш. Защо не?”

„И ти ще дойдеш с мене?”

„Ще дойда – отвърнал той.- Кой ще изпусне такова зрелище!”

Тя се засмяла щастливо и му се сторила още по-хубава.

Когато разказвал, Павел по навик се обръщал към своя съсед като към свой слушател. Лицето на стареца Йордо не се виждало в мрака. Той продължавал да мълчи и да пуши лулата си. Нито веднъж не прекъснал разказа на Павел. Младият геолог си помислил, че той изобщо не го слушал.

Като всеки разказвач, понесен от въображението си, Павел продължил.

Барбара.

Той попаднал в смешна таванска стая, начупена от комините в безброй ниши, с осветление откъм небето. Всички стени, подът и таванът били наплескани с цветни маслени и акварелни рисунки, а навред се търкаляли скици. Изображенията били толкова хаотични, като че раждани от бягащо, задъхано въображение и същевременно по детски прости и наивни. Павел ги приел так, както би приел чудноватите цветове и форми на миниралите. Надникнал към терасата, откъдето се виждал целият град. Барбара му казала:

„Искаш ли да тръгнем по покривите на града? Вървял ли си някога по покриви! Това е разкош!”

Докато дрехите му изсъхнат, Павел трябвало да стои наметнат с чаршаф, а Барбара се заела да приготви кафе. Тя говорела без прекъсване, някакво налудно, шокиращо произнасене на звуци, които я значели нещо, я не.

„Харесват ли ти рисунките ми? Искаш ли да те нарисувам? Ти си нещо тъмнокафяво с малко синьо, но овално, безкрайно овално!”

После внезапно му показала цял куп ръкописи, които били нахвърляни под масата, и продължила:

„Знаеш ли, че аз пиша... пиша романи, поеми... всичко. В същност аз не знам точно какво пиша, знам само, че е много хубаво да пишеш... искаш ли да ти прочета нещо... ? „

И тя му прочела няколко стиха, които Павел запомнил и повторил на старица Йордо:

„ Някой идва по стълбите –

     дали не е за мен?

  Някой приближава вратата –

    дали не е за мен?

  Някой диша затаено –

    дали не е за мен?

  Някой натиска бравата –

    дали не е за мен?

  Някой блъска врата –

    и влиза... – самата аз. „

Трудно ми е да съдя за впечатлението, което всичко това е направело на Павел. Обикновено в такива случаи хората се опитват да отсеят нещата, да отделят приемливото от неприемливото. Мисля, че Павел е приел всичко това като неразделима смесица от живот и игра.

„Ти сигурно няма да повярваш, че си имах свой слон! – казала му тя.

„Слон?” – повторил, без да се учудвал той.

„Да – казала тя. – Истински огромен слон, аз сидях на темето му напълно гола и така бавно се разхождахме из града. Можеш ли да си представиш как всички гледаха? Защото целият смисъл е в това да си имаш слон!”

Тя се обърнала и го погледнала с невероятна усмивка. Лицето й било толкова прелестно красиво, с неизразим чист поглед. Докато пиели кафето, тя му надърдолила дълга върволица от измислици, сънища и действителност. Павел я слушал с удоволствие и си казвал, че ако фантазията имаше тяло, това би било тялото на Барбара.

На няколко пъти тя го поглеждала трезво и просто, за да провери състоянието му. И се замислила като дете, на което разказвали смешни истории.

Все повече му харесвала. Била някак естествено неестествена. Всичко у нея го привличало.

Върхът на всичко бил, когато тя му предложила да се облекат в бели чаршафи и да тръгнат същата нощ по покривите на града. Той възторжено се надигнал от мястото си.

„Не си отивай!” – казала му тя.

„Дори не съм си помислил!” -  отвърнал той.

„Все пак си помисли, че не съм с всичкия си, нали? „

„Кой ли е с всичкия си!” – отвърнал той и я прегърнал.

Тя обвила с ръце шията му и го целунала. Павел виждал само неясните петна на зениците й, уголемени и близки, усещал парещата топлина на дъха й, чест и неспокоен, тривожните остри тръпки на младото тяло, което неодержимо искало своето.

Над Варшава се разсъмвало.

Той вече знаел, че от тази нощ смешната мансарда с шантави рисунки ще бъде негова.

Барбара била най-очарователната фантазьорка, която срещнал през тези години. Онова, което той от начало приел като маниерщини и детска предубеденост, било наистина най-естествено и чистосърдечно състояние. Така невинно и красиво обърквала действителния живот със собствените си измислици, че всичко ставало много по-богато и интересно. Очевидно на нея не й достигали много неща от ежедневието и тя си ги доставяла с фантазията си. И всичко това идвало от силния инстинкт да живее по-разнообразно и някак страстно.

Той така свикнал с нея, че след това срещите и разговорите с другите му изглеждали едноцветно досадни и скучни. Всеки път, когато тя излизала, с нея се „случвала” някаква история, винаги чудновата, неправдоподобна. Често разказвала за едно и също нещо най-различни версии и никак не се смущавала, когато я хващали в противоречие.

„О, да знаеш днес какво видях! – започвала тя. – Не, дори не може да се представиш... „

Павел обичал да я слуша, да гледа детската игра на лицето й, което преживявало всяка дума и онзи миг, когато смехът й съединявал вярното и невярното, за да превърни фантазията в действителност и действителността във фантазия.Павел се наслаждавал на нейнитевъзторгвания, на внезапната й безпричинна скръб, на безразсъдната й смелост и фаталистичен страх.

Те излизали всяка вечер заедно. Имали си свое заведение и свой дансинг. И свой танц. Тя танцувала великолепно, малко момчешки, с много енергия и силни движения. Правителят на заведението казвал, че по-хубава двойка не се е появявала на неговия дансинг.

Друг път Барбара внезапно отрезвявала, лицето й се сковавало в най-сериозни размишления, като че някой току-що е поставил съдбата на света в нейни ръце. И тя твърде грижовно, с пълно чувство за отговорност се заемала да оправи световните бъркотии. Това били най-парадоксланите приказки, които Павел някога слушал :

„ О, всичко ще бъде най-хубаво, когато всеки човек се отрече от себе си и се разтвори за другите. Да. Личността даде на хората всичко, което можа да им даде. Личността свърши. Никой няма нужда от личности. Личността пречи. Затова личността трябва да се умъртви и човек да се слее с масата, с всички хора. Как ще се слее с другите? Много просто, като им се предложи, като се превърне в тяхна вещ, да! Човек трябва да живее заради другите!”

И само след няколко секунди следвал потресаващият въпрос:

            „Но къде са другите?”

Той приемал всичките й приказки като свободна игра на цветове. Нейните думи нямали известния логичен смисъл, имали само цветове.

А тя необезпокоявана продължавала:

„Ти знаеш ли, че човек се ражда разделен на две половини. Това, което ние виждаме е известната ни половина. А другата, неизвестната, никой не я знае. Но двете половини се търсят една друга цял живот, като всеки въпрос се търси своя отговор... „

„А когато те се намерят?” – попитал Павел, колкото да каже нещо.

„Умират – отвърнала веднага тя. – Ти знаеш, че всеки отговор носи смъртта на своя въпрос... но тук не е важно намирането, важно е търсенето... нещо липсва от тебе и ти го търсиш, търсиш... „

„Хм – казала на това място от разказа на Павел старецът Йордо.- Две половинки! Вятър работа!”

„Барбара казваше така.”

„Овцата е това, което е. Значи и човекът е това, което е. Няма разни половинки, няма четвертинки” -  казал натъртено старецът Йордо.

Павел продължил да разказва за своята любов с Барбара.

Мисля, че пред стареца Йордо той не е скрил нищо и му е доверил и онази мигове, които са самата свещена интимност на всяка любов. Младият геолог е бил далеч от просташките скрупули, които обикновено съпровождат подобни мъжки разкази за жени.

„Ако Барбара беше тук – казал той на стареца, - тя щеше да превърне Джендем баир във Варшава.”

Старецът веднага възразил:

„Никой не може да промени Джендема!”

Павел млъкнал за миг, за да запали нова цигара. В дължината на мълчанието си той доловил, че старецът очаква продължението на разказа му с известно любопитство. Тогава той нарочно се забавил дълго, докато старецът каза:

„И после?”

Павел удовлетворен продължил.

Нейното въображение не оставяло на мира нито работата, нито удоволствията му. Веднъж тя се взряла в някакво негово минно проучване и го попитала:

„Представи си, че откриеш огромна златна жила. Хиляди тонове злато. Какво ще направиш?”

И преди да чуе отговора, добавила:

„Аз бих задължила всички да си направят дръжките на вратите от злато. Чувстваш ли колко приятно ще бъде да натискаш златни дръжки и всички врати да се отварят със златни дръжки. Пръстите ти ще бъдат щастливи!”

За да изтича в следващия миг на терасата и да му извика:

„Павел, виж! Слънцето е черно!”

„Как ще е черно!” – възразил Павел, като примигвал към блестящия небосклон.

„Има, има черно слънце! – обадил се пак старецът Йордо. – Аз съм го виждал.”

На Павел му било приятно, че старецът слушал неговия разказ. Една вечер двамата отишли в онази прочута кръчма, може би единствена в света, където виното се продавало на метър. Седнали те на масата си, напълнили чашите си от дългите, разграфени цилиндри и тя казала, че точно тази вечер искала да изпие „седем километра вино”.

„Защото аз реших, че ние трябва да се разделим – казала тя. – Ако продължим да бъдем заедно, всичко ще се загуби – ти ще престанеш да бъдеш ти и аз също! Единственото ни спасение е да имаме деца. Но аз не искам да имам деца от тебе! Затова ще се разделим!”

Разбира се, той не повярвал, а както винаги поел посоката на въображението й и казал:

„Защо трябва да предопределяш нещата!”

„За да се измичвам – отвърнала тя. – Тази вечер ние ще се разделим и ще се срещнем тук след дванадесет години. Тогава аз ще имам дванадесет деца, родени от дванадесет мъже. Всяко в своя зодия, за да имат дванадесет различни характери... и ще ги наредя пред тебе и ще ти кажа... това съм аз!”

„Чудесно!” – казал той.

Тук нейната игра се продъняла, тя внезапно се разплакала и се хвърлила да го целува. Върнали се за последен път на тавана, дочакали разсъмването и любовта им била мучителна и красива.

„Иди си през покривите! – казвала му тя при зори. – Иди си през покривите!”

Павел тръгнал през терасата навън. Тя застанала на вратата зад него гола и тялото й блестяло на първите слънчиви лъчи.

„Виж ти!”- казал старецът Йордо със странен глас.

Само след няколко дни, когато той все пак изкачил стълбите към тавана, преди още да е натиснал звънеца, вратата се отворила и Барбара се хвърлила на шията му.

„Как можа да не дойдеш!”- извикала тя.

„Нали са разделихме?” – попитал той.

„Кога сме разделяли! Ти, мили мой, имаш някаква грешка. Аз не помня да сме се разделяли. Ела да ти покаже какво намерих на керемидите. Трябва някоя птичка да го е донесла отдалече.”

И тя му показала пръстена, който заранта купила от антикварен магазин, за да може да измисли небивалата история за птичия пръстен.

И така те продължили, докато дошъл онзи твърде особен миг. Един ден Барбара развълнувано казала на Павел:

„Ние трябва да ги смажем!”

„Кого да смажем?” – попитал той в пълно недоумение.

„Кретените, които ни управляват! – извикала тя. – Ти имаш ли представа какви негодници и хитреци ръководят нашия живот!”

И му изнесла пламенна политическа лекция срещу терора и демагогията на диктаторския режим, екзалтирана до крайна степен, сякаш току-що открила тая малка подробност.

„О, не! – извикала тя. – Аз не мога да живея в такъв свят! Аз не мога да търпя тези гладни подлеци, които яздят цял народ в името на една лъжа! Или те, или аз!”

Павел не можел да здържи усмивката си. Но тя остро го попитала:

„Защо си усмихваш?”

„Защото си дете”- казвал той.

Трябва да предположим, че последния разговор Павел се опитал да й обясни, че картината е непроменяема, и ангажирането на човешкия живот в една или друга посока свободата или робството – би имало същия безсмислен ефект. Точно тази позиция Павел поддържал в честите си спорове с Коко, като очевидно се е старал да изолира себе си от общественополитическия живот. Нещо повече, той казвал, че този живот съответства напълно на характерите и интересите на хората, които го живеят.

Малко е да се каже, че Барбара е била възмутена. С прусъщата си жар и страст тя настоявала той да тръгне с нея в името на свободата, да вдигнат барикади, да стрелят, да се борят срещу правителството и червената буржуазия. Вероятно аргументите на Павел са били твърде слаби или той не е подозирал, че екзалтацията на неговата любовница може да има такива фатални последствия.

Внезапно тя изчезнала. След около седмица една вечер се появила при него въоръжена с два пистолета,което го стреснало. За последен път настоява той да дойде с нея. И за последен път той се опитал да й убеди колко наивно е всичко това и колко по-добре е да си жевееш сред фантазиите в един таван. Тя го напуснала, като треснала вратата след себе си.

Само след няколко дни в един театър Барбара се изплюла в лицето на министъра на вътрешните работи, когато той тържествено влизал, заобиколен от група пазванати. Пазвантите се спуснали и арестували момичето, в театъра настъпила паника и министърът, известен като огромен простак казал нещо като:

„ Това е дългата ръка на врага!”

Откарали Барбара в милицията.

Напразни били услията на Павел да облекчи с нещо съдбата й. Той се опитал да обясни на следователя какво всъщност е Барбара, но „отгоре” настоявали, че тя е „дългата ръка на врага”.

Видял я два месеца по-късно на процеса в съда. Тя сидяла в заградената стаичка на подсъдимите, от двете й страни стърчали двама грамадни милиционери и всичко изглеждало като последната игра на неукратимата и фантазия. Било някак чудновато и смешно. Тя видяла Павел и махнала радостно. Процесът бил напълно идиотско представление, като всички процеси в тия страни. От едната страна – веселата, малко поотслабнала, хубавата Барбара, а от другата страна – някакъв вбесен народен прокурор, който така нервно фъфлял своята обвинителна реч, че обсипал публиката със слюнка. Той изкарал Барбара едва ли не най-опасния враг на режима, а изплюването в лицето на министъра окачествил като добре организиран от капиталистическия свят атентат.

Когато съдята я попитал дали не съжалява за постъпката си, Барбара извикала с великолепен глас:

„Аз съжалявам, че не го убих!Но как може да се убие едно нищо!”

Все пак благодарение някои нормални хора я осъдили само на три години затвор. Щом прочели присъдата, тя се засмяла и извикала на Павел:

„Павел, погледни ги! Те дори не се срамуват от мен!”

И някак предизвикателно гордо напуснала залата. Павел се чувствал тежко засегнат от всичко – и от режима, и от Барбара, защото продължавал да смята, че съществуването на режима и борбата срещу режима са еднакви безсмислици. Било му невъзможно да повярва, че момичето, което искало да бъде фонтан, изчезнало за стените на някакъв затвор.

„Ей, Павел, имаш ли си слон? Целият смисъл е в това да си имаш слон!”

Отишъл да я види в затвора. Била в ужасна затворническа дреха, но очите и се смеели насрещу му.

„Аз съм щастлива! – казала му през главата на милиционера тя. – Аз съм по-щастлива от когато и да е!”

Така я и запомнил.

Когато излязала от затвора, тя вече имала свой друг живот. Павел завършил разказа си за Барбара.