Този ден той обядвал край изкопа и почивал един час, като се припичал гол на слънцето. За първи път денят му се сторил приятно топъл и като че Джендем баир най-после изглеждал приветлив. Сега самотата му се показала от своята привлекателна страна. Може би той се почувствал като самотния великолепен дъб или като стареца Йордо.
В най-добро настроение, като си пеел някаква песничка, Павел се изкачил към
онова място, където били причудливите човекоподобни фигури и слонът на Барбара.
Заел се да откъртва проби скална маса. Работил усилено целия следобед с лост и
чук.
По някое време съзрял на отсрещния хоризонт фигурата на стареца. След малко
забелязал, че той очевидно идва към него. Това се сторило на Павел
необикновено, защото старецът Йордо винаги водел овцете си в обратна посока,
долу, в ниското, където все още се намирала трева.
Половин час по-късно старият овчар
се появил пред геолога.
„Какво правиш?“ - попитал го старецът.
„Вземам проби“- отвърнал Павел,
зарадван от посещението му.
„Че какво има тук да пробваш! –
забелязал с присъщата си ирония старецът. – Камък от векове и за векове.“
„Къде е стадото?“ – попитал го
Павел.
„Пасе – отвърнал старецът и на свой
ред попитал: - А къде е слонът?“
„Ето го“ – Павел му посочил скалата
срещу него.
„Виж ти – забелязал старецът Йордо,
- аз съм толкова години тук, пък нe бях го видял!“
Изглеждал по-оживен от друг път.
„Е, да изпушим по една.”
Седнали в сянката на скалата,
запалили. Последвало дълго мълчание. Двамата гледали причудливите фигури пред
тях, които под лъчите на заничащото слънце изглеждали още по-странни. Неразгадаеми
символи на някаква ужасна идея. Нещо умряло, преди да се роди.
Старецът отгатнал мисълта на Павел и
казал:
„Това са хем човеци, хем камъни!“
„Камъни, които приличат на човеци!“
– поправил го Павел.
„Не, не – възразил усмихнат старецът.
– Това е било много отдавна. Тук, на същото място, Слънцето и Месеца са
правили човеците. Слънцето им давало плътта, а Месеца – душата. И така
направили заедно много хора. Но един ден, тъкмо когато ги
правили тия отсреща, те се скарали. Слънцето казало, че човеците, които прави,
могат да живеят без душата на Месеца, а Месеца казал, че душата, която той им
дава, може да живее без тялото на Слънцето. Започнала люта свада между тях.
Когато Слънцето даде тялото, Месеца не дава душата. А през нощта, когато Месеца
даде душата, Слънцето пък не дава тялото. И така си седят те тук открай време –
ни хора, ни камъни. Ти може да си чул – нощем, когато Месеца им даде душите, те
вият. Защото не могат да помръднат и вият така жалко, както вият всички, които
не са се родили. Колко пъти аз съм молил Слънцето и Месеца да се помирят,
говорил съм им какво ли не, но те не искат. Мразят се и това си е!“
Старецът Йордо замълчал и продължил
с наслада да пуши лулата си. На Павел се сторило, че камъните наистина
отразяват кавгата между Слънцето и Месеца. Забелязал също, че колкото
по-полегали ставали лъчите на слънцето, толкова по-живи изглеждали изразите на
каменните фигури.
Павел искал да си довърши работата и
после заедно да си вървят. Но старецът Йордо внезапно казал:
„Хе, кажи ми пак за твоята Варшава!“
Павел се почудил на неочакваната
покана. Старецът се бил извърнал към него и го гледал с чакащи очи. Очевидно
той дошъл при Павел само за да чуе някаква история като тази за Барбара.
„Какво да ти
кажа, дядо?“ – попитал го Павел усмихнато.
„Каквото е било!“ – отвърнал веднага
старецът.
Павел се засмял, защото желанието на
стария овчар съвпадало със собствената му необходимост да разказва. Той се
замислил за миг, после попитал:
„Че да ти разкажа за Ева?“
„И ти ли си имал Ева?“ – възкликнал
старецът, като си припомнил любимата овца.
„Всеки си има Ева, дядо – отвърнал
Павел. – Виждаш ли ония камък насреща, най-вляво, малкия... тази тънка фигура... тя ми прилича на Ева!
Старецът се вгледал в камъка.
„Че тя прилича
и на моята Ева!“ – казал тихо той.
Представям си, че Павел е започнал
да разказва новата история горе-долу така:
„Това беше през зимата... моята
трета зима във Варшава... Една вечер моите приятели ме помъкнаха
на студентския бал... аз никак не обичам тия добре организирани официални
балове, защото е много шумно и много празно. Но, честна дума, дядо, тази вечер
си имах някакво предчувствие... така бях сигурен, че към мен се приближава нещо
хубаво... усещах го във въздуха... и си казах: „Нещо ще се случи...“
Балната зала била много ефектна с
великолепната си мозаика и старинни свещници, било някак тържествено и
блестящо. В присъствието на ректора и цялото професорско тяло започнала
официалната част на бала. После група момичета, облечени в класически дрехи,
изпълнявали старинен танц. Всичко това си било задължителен ритуал, който
присъстващите студенти трябвало да изтърпят.
Павел и приятелите му естествено
закъснели, защото пътят им минавал покрай същата онази кръчма, където продавали
виното на метър, и те набързо пробягали някакво късо винено разстояние. Били
приятно възбудени, готови за всякакви подвизи. Тъкмо по тази причина, когато
дошли при университета, те нахлули през празната врата, където били официалните
лица, и неочаквано се озовали точно срещу танцуващите момичета. Големият
оркестър свирел внушително познатия на всички старинен танц и било и красиво, и
глупаво.
Още от първата секунда той видял
момичето.
„Това беше един поръчан миг!“ –
казал Павел на стареца.
Тя танцувала на няколко крачки от
него, в средата на залата, точно върху кръглата черна мозайка. Била тъничка, с
малко слаби, почти детски рамене, съвършено крехка фигура, която безплътно се
люлеела над блестящата мозайка. Косите ѝ били златисти, прибрани така, че да
открият наистина фантастичната красота на лицето ѝ. То било толкова съвършено
във всичките си черти, толкова смайващо красиво, че човек почти я приемал като
видение от друг свят, русалка или самодива, дошла да потанцува пред очите на
смъртните.
„Аз виждах само очите ѝ и нищо
друго... Знаеш ли дядо, този цвят на току-що разцъфтяла метличина рано
сутрин... и усещах, как вървя кум нея и дъх не мога да поема...“ – говорел
Павел с приповдигнат, неестествен за него глас.
„Самодива ще е била“ – казал
старецът Йордо.
„Аз нищо не мога да ти разкажа...
това не може да се разкаже“ – казал Павел.
„Самодива ще е била – потвърдил пак
старецът Йордо. – Човек като я гледа, може и да си умре, така, с радост да си
умре.“
Тя танцувала и не гледала никого,
сякаш нямала нищо общо със света около нея. Тя танцувала, като се диплят
морските вълни рано сутрин или като се люлеят изкласилите жита, или както падат
първите есенни листа от дърветата – едно движение, което било наслада за
самото себе си...
Какво изражение имало лицето на
Павел, той сам никога не разбрал. По-късно неговите приятели, свидетели на тази
сцена, казвали, че той застанал срещу момичето и го гледал захласнат, с полуотворени
уста, безумно щастлив и възторжен. Приличал на луд, който се освободил от себе
си, зарязал своето нещастно тяло и тръгнал подир неземните си идеи.
Тя също го видяла. Замаяните ѝ очи
бързо се избистрили, тялото, отдадено на танца, отведнъж се повдигнало, тя
сбъркала ритма. Неговото лице вероятно ѝ направило силно впечатление.
Може би тя отгатнала състоянието му, може би сама е била пленена и повлечена от
неговата дръзка и гола всеотдайност.
И така, както били в залата, сред
хората, под гърмящите звуци на оркестъра, те започнали да се приближават един
към друг и същевременно да се отделят от оркестъра, от танца, от хората, за да
останат напълно сами в момента на срещата. Той само помнел, че нейните устни се
раздвижили, за да му кажат нещо, но така си и останали полуотворени, в
очакване.
Той влязъл в кръга на танцуващите и
за изумление на всички присъстващи в най-тържествения момент прегърнал и
целунал момичето. Оркестърът тутакси замлъкнал, настъпила мигновена конфузия,
някакъв шеговец извикал: „Барабани!“
Те стояли в средата на зала,
прегърнати като в ония приказки, където момъкът най-после намира и взема в
прегръдките своята любима. Тяхната взаимност била толкова спонтанна, та никой и
не предполагал, че те дори не се познавали. Устните им останали слети цяла
вечност. Опомнили се, когато приятелите им ги извели навън, защото все пак
пуританското професорско тяло и ректорът били доста смутени. Била зимна
нощ, валял сняг на големи парцали, Павел вървял прегърнат с Ева по притихналите
улици и си мислел, че е най-щастливият човек на земята.
По-късно много пъти те си спомняли този
невероятен миг на тяхната първа среща и се опитвали да по повторят. И пак
преживявали нещо от неповторимо очарование на първия миг.
Не мога да си представя какво точно
е разказвал Павел на стареца Йордо за отношенията си с Ева, защото през цялото
време на тяхната любов не се е случило нищо необикновено. И самата Ева, за
разлика от Барбара, живеела тихо и незабелязано. Колкото и парадоксално да
изглеждало, тя била студентка по математика, скромна издънка на известен
благороднически род.
„Тя беше удивително ясна и точна,
толкова, че аз се учудвах как въобще ме прие. Не обичаше мъглявите, неясни
приказки, странеше от хората, държеше се някак студено и гордо. Колкото нежно
беше лицето ѝ, толкова твърд беше характерът ѝ. Но не познавам по-уравновесен и
стабилен човек от нея!“ – години след това разказвал Павел за Ева.
Виждали ги почти всеки ден заедно да
вървят из улиците на града, дори не разговаряли, унесени в нещо си, с щастливата
самотност на истински влюбени.
Мисля, че е невъзможно да се разкаже
съдържанието на техните взаимни часове, ония невъзпроизводими тихи мигове на
любовна радост и нежност, когато всяка мисъл и всяко движение идват да
потвърдят познатото и вечно ново чувство.
Те прекарали лятната ваканция
заедно. От института изпратили Павел на стаж при една геоложка сонда някъде в
планината. Местността била великолепна, с чудесни гори, красиви поляни и езера.
Ева пристигнала няколко дни по-късно и се настанила в близката почивна станция.
Всяка вечер след работа той изкачвал стръмния хълм към станцията, провирал се
между гъстите храсти и отивал на онази поляна, където тя вече го чакала. Щом го
съзирала, Ева се спускала към него, той я вдигал на ръце и така вървели нагоре.
Отивали към близкото езеро, където във вечерните часове голите им тела тръпнели
от студената вода. Плували прегърнати, било време на цветята и птиците.
Вечер той тайно се вмъквал в
почивната станция за девойки, където владеел най-пуританския ред. Обикновено
отминавал ключовете за електрическо осветление и на пръсти се промъквал в
леглото ѝ. Тя му се отдавала с някакво чувство на отприщване и съвсем докрай.
Той се вълнувал от нежността на тялото ѝ, от чувствителността на движенията ѝ,
които го повличали и изгаряли. Тя обичала да го гледа отблизо или да увисва на
шията му. Той обичал да покрива тялото ѝ с целувки и да усеща тръпките ѝ.
Нейната физическа крехкост го омайвала, той гледал на нея ту като на жена, ту
като на дете. Тя боготворяла мъжествеността на тялото му, силата му, и се
отнасяла с него като любовница и майка.
Имало пълнолуние, те стояли голи при
стъклената врата и се гледали с възхищение, все едно се виждали за първи път.
Полумракът придавал съвършенство на формите им, те отново се спускали един към
друг. Призори той изчезвал, а на обед тя слизала при сондата да го види.
„Ти си тук“ – казвала тя.
„Да“ – отвръщал той.
„И аз съм тук“ – казвала тя.
„Да“ – отвръщал той.
„И това е всичко
– казвала тя. – Друго няма.“
Ще ми се да повярвам, че Ева е била
най-действителната любов на Павел, защото онова, което се
създало между тях, било най-просто. Двамата били така отдадени един на друг, с истински
възторг и взаимната страст, че всичко си останало най-чисто и естествено.
Тъкмо тук искам да кажа, че вероятно
Павел не се опитвал да оценява преживяванията си, нещо характерно за съвременници.
Затова си мисля, че той не е вкусвал измамната радост и любов на човек, който
получава радостта и любовта си чрез сравнение с другите.
Толкова по-реална е била тази любов,
защото тя наистина не е довела доникъде. Срещнали се двама души, любили се и се
разделили.
„Защо не си се оженил на нея?“ –
попитал старецът Йордо, когато Павел неочаквано завършил своя разказ.
„Не знам“ – отвърнал Павел съвсем
искрено.
„Хе! – зачудил се старецът. – Че как
може да не знаеш?“
„Така! – отвърнал Павел. – Един ден
бяхме на гарата, така, отидохме да се разхождаме на гарата... гледахме как
влаковете пристигат, заминават... и изведнъж ми се прииска да замина, да оставя
всичко и да замина... някъде далече...“
„Защо?“ – пак попитал старецът
Йордо.
„Не знам – отвърнал Павел. –
Представях си само как колелата на влака ще тракат и аз ще се нося
нанякъде... все едно накъде... И тя ме разбра. Попита ме: „Иска ти се да
заминеш?“ „Да“ - казах аз. „Ами, замини“ – каза тя. Може би не вярваше, че ще
го направя, може би ме предизвикваше... Влакът за Краков тъкмо тръгваше... и аз
скочих на стъпалата в движение... без билет... и я видях да ми маха... И това
беше. Наистина пътуването страшно ми хареса. Още същата вечер аз се напих
здравата, след това в един бар се боксирах с един много приятен унгарец.
Двамата се натупахме чудесно, отидохме и си наехме обща стая в хотела и до
сутринта пяхме... и ми беше хубаво... хубаво...“
Старецът Йордо отново натъпкал
лулата си. Над тях залезът вече догарял, а той като че забравил за овцете си.
Павел забелязал, че стадото се отправило само към дъба.
„Хм! – казал старецът. – Че ти защо
си дошъл тука?“
„Трябваше да дойда!“
„Заради камъните ли?“- старецът го погледнал със странно изражение.
„Не... не заради камъните... – Павел се опитал да обясни необяснимото за
самия себе си: - Виждаш ли, дядо... аз никога не знам защо върша това или
онова... аз само усещам, че трябва да направя нещо, мисля го, но защо го правя,
не знам. Всеки път, когато се питам... или няма отговор... или отговорът е
глупост и половина... Ето, например, ти си дошъл тука заради овцете си, нали?“
„Да – казал старецът Йордо, – аз съм тука заради овцете си!“
„А пък аз не съм дошъл тука заради
камъните си! – продължил Павел. – Ева аз обичах, както никоя друга дотогава не
бях обичал... И тя ме обичаше... и беше естествено да се съберем за цял
живот... и всички очакваха това... тъкмо тогава аз поисках да вървя наякъде
сам... така да си вървя, без да се съобразявам с никого и нищо... и тръгнах...“
Павел вдигнал рамене. Това било цялото обяснение, което той могъл да каже.
Старецът го слушал, пушел и мълчаливо гледал нежната линия на камъка отсреща,
която мрачината превръщала все повече в женския силует.
„Не ти ли беше мъчно за нея?“ – пак внезапно попитал той.
„Не – отвърнал Павел. – Беше ми радостно за нея!“
„Когато откраднаха моята Ева, ми
беше много тежко! – казал старецът. – Щях да се поболея от мъка!“
Замълчали.
На Павел се сторило, че старецът отведнъж потънал в дълбок размисъл и като
че нямал никакво намерение да си ходи. Той гледал в далечината пред себе си и
кротко пушел. Павел го подсетил:
Дядо, хайде да си вървиш! Виж овцете
ти къде отидоха!“
Той му посочил стадото, което доста
се отдалечило.
„Че къде ще отидат овцете –
възкликнал с внезапен присмех старецът. – В кошарата.“
Павел се зачудил на гласа му, видяло
му се странно, че старият овчар отговорил така.
Звездите изплували на небосклона,
когато те тръгнали към дъба. Вървели бавно един до друг. На няколко пъти Павел
се опитал да заговори стареца за разни неща, но забелязал, че онзи въобще не го
слуша. Наистина цялата история с Ева и най-вече необяснимият край направили на
стареца Йордо най-силно впечатление.
Когато се разделили, той тихо възкликнал:
„Как си могъл да я оставиш, Павле!“
Brak komentarzy:
Prześlij komentarz